Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Ясно - кимна Лоугън. - Сорел ми каза, че доктор Рамзи е откривателят на голяма част от технологиите, които са направили възможен Проекта „Грях“.

Лора Бенедикт нищо не каза. Тревогата не я беше напуснала, но сега беше вирнала брадичка отбранително.

- Защо ме подмамихте тук долу с тези черни слухове за Карбън и настоявате да напусна „Лукс“ за моята собствена безопасност?

- Защото е вярно... трябва незабавно да напуснете „Лукс“. Ако не го направите, ще ви убият, а аз не искам това.

- Точно както не сте искали доктор Стречи да умре.

Очите на Бенедикт се напълниха със сълзи, докато се извръщаше.

- Значи наистина сте го обичали. Съжалявам. Когато ми казахте, че не сте на себе си от скръб, не се преструвахте.

Тя поклати глава, без да го поглежда.

- Кой точно ще ме убие?

Трябваше й известно време, преди да успее да отговори.

- Мисля, че знаете.

- „Айрънхенд“ - отговори Лоугън. Това беше по-скоро заключение, отколкото въпрос.

Бенедикт запази мълчание.

- Как научихте за Проекта „Грях“? - попита внимателно Лоугън.

Тя отново не отговори. Но след малко въздъхна и се обърна към него.

- От моя дядо.

- От доктор Рамзи? - изненада се той.

- Месец преди да умре. Преди почти четири години. Родителите ми вече бяха починали. Беше пазил тайната през целия си живот. Тя обаче го беше разяждала така, както ракът, който го уби. - Гласът на Бенедикт стана по-висок и уверен. - Това беше неговото изследване. Затова бе решил, че единствената му наследница трябва да знае истината. Откритието на доктор Мартин е било случайност. Моят дядо е бил основната движеща сила зад проекта. Той не е казал на никого. Обаче остави след себе си определени... лични документи.

Лоугън ѝ кимна да продължи.

- Документите не бяха подробни, но описваха проекта, разкриваха неговия потенциал и отказа на дядо ми да повярва, че „Лукс“ го прекратява толкова рязко. Също така научих къде се намира лабораторията, където са работили. Беше невероятна и влудяваща история. Но всичко това беше минало. Нямаше нищо общо с мен, аз си имах собствен живот. Тогава умря съпругът ми.

Тя въздъхна отново - дълбока въздишка, от която цялата се разтърси. Лоугън небрежно бръкна в мешката, защото ръката му не можеше да бъде видяна, и тихо включи цифровия диктофон.

- Аз самата съм учен, така че не беше грудно да си осигуря място в „Лукс“. Никой не направи връзката между мен и моя дядо, но дори и да я бяха направили, това нямаше да означава нищо. Потопих се в новото ми изследване на квантовата обработка на данни. И чаках удобен момент. Доста време не можех да реша дали въобще да проучвам Проекта „Грях“. В края на краищата, моята работа беше твърде завладяваща сама по себе си. Колкото по-дълго работех в „Лукс“ обаче, толкова по-често чувах дядо си да ме вика от гроба. Да ме моли да възстановя справедливостта. Вече нямаше хора в Западното крило. То беше затворено. Тогава аз... намерих лабораторията.

- И открихте цялата документация, дневниците на експериментите, проучванията, лабораторните бележки.

- Да. Всичко беше твърде подробно.

- Предполагам, че това ви е улеснило да започнете отново работата, която е била замразена?

Бенедикт го гледа известно време, преди да отговори.

- Уравненията бяха сложни. Определени части oт машината бяха твърде остарели, за да бъдат използвани, и трябваше да бъдат заменени с модерно оборудване. Не може да се каже, че беше евтино.

- С други думи, имахте нужда от поддръжник. И тук се появява „Айрънхенд“.

- Откъде изобщо знаете за тях?

- Свързали са се с покойната Памела Флуд, наследничка на първия архитект на „Лукс“. Тя помнеше името като „Айрънфист“. Познавам доста добре района на Провидънс, откъдето сте. Затова не беше особено трудно да събера две и две. - Той направи пауза. - За какво им бяха чертежите?

- Искаха да разберат дали няма друг вход за тайната стая. Не искаха работата ми да бъде прекъсната от неочаквано проникване. - Тя направи кратка пауза. - В началото тяхната роля беше незначителна. Те финансират много проекти, надявайки се да уцелят десетката веднъж от всеки двайсет опита. Моите отношения е тях не бяха по-различни. Много добре разбираха нуждата да се пази тайна.

- Но с времето ролята им нарасна.

- Да - потвърди Бенедикт отново. - Когато започнаха да осъзнават истинските възможности на моята работа.

Моята работа. Тя започна да диша по-учестено, езикът на тялото ѝ стана по-тревожен. Лоугън не беше сигурен още колко дълго ще сътрудничи.