Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Добре. Как мога да ви намеря?

- Познавате ли разположението на мазето?

- Не, ходил съм само до архива.

- Това е достатъчно. Вземете асансьора или се спуснете по главното стълбище, след това тръгнете в противоположната на архива посока. Аз ще ви чакам при бариерата.

- Идвам веднага.

- Благодаря ви, доктор Лоугън. - И жената затвори.

Преметнал мешката през рамо, Лоугън стигна до подножието на главното стълбище, без да види жив човек. Зави наляво и пое отново по слабо осветения коридор от неизмазани каменни стени към блестящата метална врата, зад която бяха лабораториите в мазето. Този път обаче зад перфорирания плексигласов прозорец, вграден в тежката желязна врата, се виждаше птичето лице на Лора Бенедикт. Докато той приближаваше, тя набра поредица цифри на стенния панел с клавиши - очевидно вратата беше заключена от двете страни. С нисък сигнал и доловимо щракване вратата се отвори и изпусна с въздишка положително херметизираната атмосфера.

След като хвърли поглед над рамото на Лоугън, за да се увери, че е сам, тя го пусна да влезе и бутна вратата да се затвори. Въздухът тук беше по-хладен и миришеше леко на амоняк.

- Благодаря, че дойдохте - каза тя.

Лоугън кимна. Отново беше смаян от това колко е млада. Тя го поведе надолу по блестящия коридор с резките и почти отсечени движения, които си спомняше от първата им среща. Преди се беше смаял от аурата на тъга, която Лора носеше, сякаш беше дреха. Сега обаче усети друго излъчване: на безпокойство и дори страх.

- Можем да разговаряме в моята лаборатория - подхвърли тя, докато вървяха. - Не е далече. Тук, в обезопасения район, няма други хора. Вече проверих.

- Човек би си помислил, че имате всички компютри, които са ви нужни, горе в кабинета.

Бенедикт се усмихна тъжно.

- Така е. Вероятно бих могла да се справя и без лабораторията. Обаче така си осигурих спокойно място, където мога да работя върху особено сложен проблем или когато имам нужда да се отдалеча от Роджър.

Докато крачеха, Лоугън се оглеждаше любопитно. Повечето от вратите бяха затворени, но няколко зееха, разкривайки модерни усъвършенствани лаборатории, в които се виждаха уреди, чието предназначение дори не му беше известно. За разлика от останалата част на „Лукс“ тук осветлението беше ярко, дори малко остро. Различаваше се толкова много от дървото и кожата в замъка над тях, колкото лаборатория с равнище на биобезопасност 4 от лондонски мъжки клуб.

Той последва Бенедикт зад ъгъла, после завиха още веднъж и когато мазето започна съвсем да прилича на лабиринт от никел и стъкло, тя се спря пред врата с табелка „Бенедикт“. Въведе го в обширно помещение, в което имаше стоманено бюро, заобиколено от няколко офис стола „Хърман Милър“ в тон със сивометалическата разцветка на бюрото; бяла дъска, на която в момента нямаше нищо написано, два компютъра, свързани с дигитален проектор, и рафт с централните процесори на блейдсървъри, както в кабинета ѝ на горния етаж.

Бенедикт затвори вратата, седна на един от столовете и покани Лоугън с жест да направи същото. От тревога лицето ѝ беше бледо.

- Добре - каза Лоугън, докато се настаняваше на предложения стол и слагаше мешката на бюрото. - Моля, разкажете какви са подозренията ви срещу Роджър Карбън и защо мислите, че точно аз може да съм в опасност?

Бенедикт преглътна.

- Не зная откъде да започна. Честно казано, не мога да кажа кога точно започна всичко. Роджър има толкова саркастичен нрав, че винаги се заяжда с един или друг. - Тя направи пауза. - Мисля, че започна преди три месеца. Забелязах, че изведнъж стана потаен. Това не беше характерно за него. Обикновено не го е грижа кой чува какво казва или какво прави. Обаче започна да затваря вратата на офиса си. В началото само от време на време, по-късно вече често. Всеки път, когато го правеше, са залавяше за телефона. Нали разбирате, чувах през стената как говори. И после, няколко дни преди смъртта на Уил Стречи, двамата се спречкаха ужасно в кабинета на Роджър.

- Стречи и Карбън? За какво по-точно?

- Не съм сигурна. Нещо, свързано със Западното крило. Нали знаете, че Роджър беше помогнал да му възложат работата?

- Това винаги ми се е струвало странно - вметна Лоугън. - Ако Карбън е искал работата да се свърши бързо, човек би си помислил, че ще търси някого с по-голям опит.

- Докато се караха, чух само малка част от казаното. Уил каза нещо като: „Продължава, независимо дали ти харесва, или не“. А Роджър отговори: „Първо ще те видя в ада“. Трябва да ви кажа, че никога преди това не бях виждала Уил Стречи такъв. Вбесен. Наистина бесен.