Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Подозираш, че ще намеря уредите покрай стената, която те отделя от Уилкокс... защото той не е имал подобна защита?

- Точно така. Вместо аз да бъда изваден от строя, Уилкокс се оказа в спешното отделение. - Възцари се мълчание. - Ким, просто не го разбрах. Смятах, че Машината е уред за откриване и може би за общуване с призрачни същности. Като се има предвид професията ми, това е предположение, до което лесно мога да се подхлъзна.

- Е, а аз биха казала, че Машината е устройство за комуникация, макар и не такава, каквато ти първоначално си решил.

- Всички тези данни намерих в архивите на „Лукс“ за „призрачна сила“. Няма съмнение, че някой се е занимавал с изучаване на паранормалните явления. - Отново настъпи пауза. - Виж, по-добре да се връщам на пътя. Движението сякаш се разреди, макар бурята да се усилва. Страхувам се да не затворят шосе сто и четиринайсет. Ще се прибера колкото е възможно по-скоро.

- Добре.

- Ким, благодаря. И бъди внимателна. Недей да поемаш рискове. - Чу се щракане, когато Лоугън затвори.

Ким остави телефона обратно на възглавницата и чу друг шум. Но това не беше блъскането на капак в касата, а звучеше като стъпки, които идваха от стаята на Лесли Джексън.

- Лесли? - провикна се Ким. - В края на краищата реши да не заминаваш, а?

Нямаше отговор.

Ким се смръщи, стана от леглото, озова се в средата на стаята и се загледа през общата баня в другата зад нея.

- Лесли? - попита тя отново.

Това не беше ли движение на нещо черно в мрака на подвижните сенки в стаята на Лесли? Ако Лесли е там, защо не отговаря? Защо не е светнала лампата?

Дали някой не беше стоял там в мрака, подслушвайки телефонния ѝ разговор?

Внезапно Ким разбра и усети за първи път опасността, в която тя и Джеръми Лоугън се намират в момента. Ако някой беше започнал наново работата по Проект „Грях“ и е бил готов да остави Уилърд Стречи да умре, за да не бъде разкрита тяхната тайна... какво щеше да стане, ако открие нейната роля?

Бъди внимателна - беше я предупредил Лоугън . Недей да поемаш никакви рискове.

Движение ли беше това в дълбоките сенки? Студеният отблясък на метал?

Ким инстинктивно хукна към вратата, но докато тичаше, се подхлъзна на мокета. Когато падна, черепът ѝ се удари в ламперията на близката стена с грозния звук на кост срещу дърво, а тялото ѝ тупна на земята.

Мина минута. После един висок, слаб мъж излезе от мрака в стаята на Лесли Джексън. Безизразните му очи огледаха сцената. Той пъхна тежката палка с топка на края в джоба си и завлече тялото на Ким в близкия гардероб. Взе възглавницата от леглото, попи кръвта и хвърли и нея в гардероба.

- Скоро ще се върна за теб - измърмори и отново потъна в сенките.

Половин час по-късно Лоугън зави по дългата криволичеща автомобилна алея, която водеше към паркинга на „Лукс“. Обикновено старателно поддържаната поляна пред него сега беше осеяна с клони, листа и най-странното - водорасли и пръски бяла морска пяна, издухани от бреговата линия, която беше на половин километър от тук. Трябваше да заобикаля тежки клони, паднали напряко на пътя. Виждаха се пет-шест дървета, изкоренени от оранжерията, която се издигаше пред окръжаващата парцела тухлена стена. Главните постройки на „Лукс“ се очертаваха на фона на черното яростно небе, а назъбените парапети намигаха заплашително в проблясъците на сивосинкавите светкавици.

Той успя да се добере до относителната безопасност на сега пустия паркинг, заслонен от сградата на Източното крило. Загаси двигателя и остана за миг на място, за да си поеме дъх. Цялото пътешествие обратно от Фол Ривър беше напрегнато заради движението, воя на вятъра и плющящия дъжд. Последните десет минути обаче бяха най-ужасните. Когато зави в „Оушън Авеню“ за последната част от пътуването, върху града се стовари пълната, необуздана сила на урагана: безмилостни стени от дъжд и зъл вятър право насреща му, който заплашваше да повдигне колата и да я запрати в прибоя. Неведнъж благодари на автомобилните богове, че бе избрал лотоса с твърд покрив. Сгъваемият вече отдавна щеше да е изтръгнат. Беше се прибрал точно навреме. Пазачът на пропуска го бе информирал, че губернаторът току-що е обявил извънредно положение и наложил полицейски час, влизащ веднага в сила. Бил мобилизирал и националната гвардия.

Лоугън почака още малко и едва тогава започна да отлепва пръстите си от волана. А след като си пое дълбоко дъх, хвана дръжката и отвори вратата. Един пристъп на вятъра с вой я блъсна обратно срещу него и той трябваше да я избута с ръце, прилагайки цялата си сила. Събра всички сили и почти се изтърколи от колата, а вятърът отново блъсна вратата и я затвори. Лоугън се приведе почти до земята и се отправи към страничния вход на замъка през въздух, толкова натежал от морска вода, че едва не се удави.