Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Как го приеха останалите?

- Имаш предвид Мартин и Едуин? Както може да се очаква. За Мартин беше особено тежко. Макар Едуин да бе изобретил по-голямата част от технологията, която направи работата възможна, Мартин беше човекът, който първи беше попаднал на този процес. Веднага се разделихме. Дори да ни бяха разрешили, никой не искаше да говори за случилото се. Върнах се в Масачузетс, намерих си работа в една местна болница. По-късно Мартин се самоуби.

Настана кратко мълчание. Лоугън хвърли един поглед на запердените прозорци.

- Нека ви задам няколко конкретни въпроса за оборудването. Намерихме няколко обемисти костюма, провесени в единия ъгъл. Предполагам, че операторите на машината са ги използвали, за да се предпазят от отрицателното въздействие?

- Ако бяхме успели, тези костюми нямаше да бъдат повече нужни.

- Централното устройство има два режима на работа: ЛЪЧ и ПОЛЕ.

- Беше предвидено лечението да се прилага по два различни начина. Единият предполагаше да има събрани неколцина пациенти заедно, така че да могат да бъдат лекувани като група.

- Разбирам. Това обяснява римските цифри на пода. Значи това е режимът ПОЛЕ?

Сорел кимна.

- А ЛЪЧ?

- Този режим позволяваше хората да бъдат лекувани индивидуално на отдалечени места. Щеше да се изпраща радиовълна с определена честота до едно от няколкото устройства, които конструирахме. Щом едно от тях приемеше сигнала, то от своя страна щеше да излъчи свръхзвуков сигнал.

- Малките уреди, които споменахте. Не се ли съхраняваха в подвижен поднос отстрани на основната машина?

- Да.

- Как работеха?

- По обичайния начин, с електричество. Имаха стенни щепсели, намотки и радиолампи.

Лоугън помисли малко.

- Контролните уреди в предната част на Машината бяха градирани от едно до десет.

- Точно така.

- Какво щеше да се случи, ако я бяхте пуснали до червената линия?

- Моля?

- Ако я бяхте пуснали на пълна мощност. На десет.

- А, разбрах. - Сорел плъзна трепереща ръка по устните си. - Никога не сме я пускали на десет.

Лоугън се поколеба, преди да зададе своя последен въпрос:

- След още двайсетина години карантината ще бъде отменена. Ще бъде свикана малка група експерти, за да обсъди дали Проект „Грях“ да бъде съживен, дали технологията е напреднала достатъчно, така че работата ви никога да не бъде използвана срещу човечеството. Как смятате, дали това ще стане?

Възрастният човек го погледа малко. После поклати глава.

- Би ми се искало да е така. През цялото време го исках. Но не мисля, че някога ще се случи. Проект „Грях“ е като кутията на Пандора. Не ми е приятно да го казвам, но бяха напълно прави да го прекратят. И ако ти, млади човече, си прав, че някой вече тайно го е подновил... тези хора ще отворят врата към ада.

Врата към ада. Лоугън стана.

- Доктор Сорел, благодаря за времето, което ми отделихте, и за вашата откровеност.

- Късмет. - Сорел вдигна повехнала ръка за сбогом. - Имам чувството, че ще имаш нужда от него.

Докато вечерта се спускаше, а силният дъжд плющеше по фронтоните, парапетите и шпиловете на замъка „Лукс“, в малък комплекс от стаи в далечния край на втория етаж започна да звъни мобилен телефон.

Обаждането беше прието на третото позвъняване.

- Ало?

- Ейбрамс - долетя гласът от Северна Вирджиния.

- Зная кой си.

- Лоугън замина за Фол Ривър, Масачузетс.

- Какво прави там?

- Посети хоспис за възрастни хора. Там е последният от тримата, който е още на този свят.

Човекът от втория етаж не отговори.

- Мислим, че знае всичко - каза мъжът на име Ейбрамс.

- Възрастният учен вероятно вече се е вдетинил. Сигурно Лоугън е чул доста несвързани неща.

- Нашата информация е, че с паметта на стареца всичко е наред.

- Дори да е така, всичко, което Лоугън ще научи, са отминали работи. Той не знае за мен. Не знае за нас.

- Скоро ще научи. Това е само въпрос на време. Трябва да вземем мерки.

- Каквито взехте срещу архитектката?

- Да. Сега най-важно е времето. Чакахме достатъчно дълго. Не можем да си позволим още забавяния.

- Казах ти, аз ще се оправя с Лоугън.

- Ти получи своята възможност - отговори Ейбрамс. - Вече не зависи от теб.

- Не това е начинът. Хората ще започнат да подозират...

- При този ураган, който се стоварва върху Нюпорт? Шегуваш се. Моментът е перфектен. Лоугън сега е на път да се прибере. Има ли хора, които напускат замъка?

- Евакуацията е доброволна, но мнозина вече заминаха.