Линкълн Чайлд - Забравената стая

- И какво стана? - подкани я Лоугън.

- После само преди няколко дни Роджър проведе един от тайните си разговори. Само че този път не беше затворил напълно вратата. Затова дочух малко повече от разговора. Ставаше дума за неуспех... временен неуспех. Изглежда се опитваше да убеди някого да не предприема определено действие.

- Знаете ли нещо повече за обаждането?

- Извинявайте, но не слушах чак толкова внимателно. Едва след като чух тези откъслечни думи и започнах да ги сравнявам с останалите неща, които забелязах... започнах да се страхувам.

- Защо смятате, че съм в опасност?

- Нима не е очевидно? Вие проучвате смъртта на Уил. Проучвате и Западното крило. Ако Роджър по някакъв начин е забъркан в случилото се, самото ви присъствие тук е заплаха за него.

- Разбирам.

Бенедикт се поколеба.

- Преди три дни го видях да излиза от вашия апартамент.

- Наистина?

- Той сякаш се изненада, че ме вижда. Беше едва ли не нервен - нещо напълно нетипично за него. Но се овладя и каза, че се е сетил за обстоятелство, което трябва да знаете, и след като ви няма вкъщи, щял да ви потърси другаде. - Бенедикт изгледа Лоугън с любопитство. - Намери ли ви?

- Не.

- Е, не виждате ли? Очевидно за вас тук не е безопасно.

- Навън също не е твърде безопасно.

- Заради урагана? Можете да отидете в блока от стаи, които „Лукс“ са запазили в „Поутъкет Хилтън“. Имам предвид, че сега тук е пусто и всичко може да се случи. Ако животът ви е в опасност, не мислите ли, че би било най-добре да заминете, и то веднага?

Лоугън кимна, но някак си унесено, повече на себе си. Колебаеше се. После бавно протегна ръка през масата и взе ръката на Лора Бенедикт в своята. Очите ѝ се разшириха от изненада, но тя не направи опит да я издърпа. Той я подържа в течение на няколко секунди и докато го правеше, усети няколко чувства: страх, разбира се, несигурност, съмнение... и още нещо.

Пусна я.

- Доктор Бенедикт, не сте от много отдавна в „Лукс“, нали?

- Малко повече от две години.

- Точно така. И си спомням, казахте, че Уил Стречи е бил ваш ментор, когато сте дошла.

- Беше дружелюбен, мил към мен, новачката. Това беше много важно.

- „Лукс“ ми предостави досието ви. Всъщност на всички хора, с които щях да разговарям. Доколкото си спомням, преди да дойдете в „Лукс“, сте преподавали в Провидънския технически университет.

- Точно така. В продължение на около четири години.

- Квантова механика, нали така?

Бенедикт кимна.

- Не квантова обработка на данните - дисциплината, с която сега се занимавате.

Бенедикт се смръщи, очевидно объркана накъде водят мислите му.

- Това са тясно свързани области.

- Така ли? Не знаех. Във всеки случай разбрах, че докторатът ви е по машинно инженерство. Простете невежеството ми, но и то ли е сродно с тях?

Бенедикт отново кимна.

Лоугън се облегна на стола си.

- Провидънс е вашето родно място, нали?

- Да. Живеехме малко по на изток от Колидж Хил.

- Аха. Това е близо до голямата лаборатория... Името ми се изплъзва.

- „Айрънхенд“.

- „Айрънхенд“. Точно така. Доколкото си спомням, те се ползват с твърде лошо име, защото работят в сенчестите области на науката и понякога извършват изследвания в областта на въоръженията за онзи, който предложи най-много.

- Доктор Лоугън, защо задавате всички тези въпроси? Не мислите ли, че е по-важно да...

- Защо ми внушавате да отида в „Поутъкет Хилтьн“ точно сега?

- Защото... - Объркването ѝ се задълбочи. - Там „Лукс“ са запазили блок от стаи, когато категорията на бурята беше повишена. Това е най-безопасното място, където може да отидете.

- Обаче по телефона ми казахте, че този блок от стаи се е напълнил още преди часове?

- Така ли? - Жената отново се поколеба. - Като се има предвид вашата връзка с „Лукс“, управата сигурно ще измисли някакъв...

Лоугън отново я прекъсна.

- Доктор Бенедикт, ще ви задам, както може да ви се стори, странен въпрос. Надявам се, че нямате нищо против. Моминското ви име Уоткинс ли е?

Лора Бенедикт застина.

- Моля?

- Случайно моминското ви име да е Уоткинс?

Поредната странна смесица от чувства: шок, неразбиране, може би малко раздразнение, се разля по лицето ѝ.

- Не, не е. Защо питате?

Лоугън разпери ръце.

- Обикновено предчувствие.

- Е, предчувствието ви е погрешно. - В този момент Бенедикт се изправи бавно. - Моминското ми име е Рамзи.

Двамата дълго се гледаха в мълчание. Светлината от луминесцентните тръби над главите им затрептя, намаля, след миг отново стана ярка.