Линкълн Чайлд - Забравената стая

Не можеше да продължава да тича като лисица пред кучетата. Трябваше да обмисли положението.

Трима мъже. Вероятно от охраната на „Айрънхенд“ или наемници. Това бяха хората, сигурен беше в това, които бяха изгорили Пам Флуд жива в собствената ѝ къща. Без съмнение те са били в големия джип, който се беше опитал да избута колата му от пътя в океана. Вече не можеше да има никакво съмнение, че не е било обикновено произшествие. Тези хора бяха тук, за да го убият.

Защо тогава носят тазери? Щеше ли по-късно да има по-малко въпроси, ако тялото му не е надупчено от куршуми? Той отблъсна тази мисъл.

В тъмното свали мешката от рамото си и започна да рови из нея в търсене на нещо полезно. Ръката му напипа малко, но мощно фенерче и той го прехвърли в джоба на якето. Мобилният му телефон се озова в джоба на панталона. Пъхна в другия цифровия диктофон с неволното признание на Бенедикт. Швейцарското джобно ножче с шест инструмента попадна в друг ог джобовете. Нищо от останалите предмети в мешката: видеокамера и фотоапарат, бележници, електромагнитни сензори, детектори за трите вида електромагнитни полета, не можеше да му бъде от полза сега. Той имаше пистолет, но беше заключен в оръжейния сейф в къщата му в Стоуни Крийк. За съжаление не му беше хрумнало, че ще му е нужен при посещението в толкова известен мозъчен тръст.

По навик преметна полупразната мешка през рамо. После замръзна, когато видя през матираното стъкло на лабораторната врата да се приближава сянка. Миг по-късно се показа един от тримата мъже. Беше облечен в непромокаемо яке, а на главата си носеше нахлупено ниско над ушите кепе. Докато Лоугън гледаше, мъжът спря пред вратата, извади радиостанция и заговори тихо в нея. След това изчака да чуе отговора и я прибра в джоба. Тазерът в ръката му беше готов за употреба. Той опита вратата на Лоугъновото скривалище, но щом установи, че е заключена, продължи нататък по коридора.

Лоугън бавно издиша. Изглежда мъжете се бяха разделили, след като са стигнали до пресечката.

Той се сви в мрака и започна да обмисля положението. Някъде трябваше да има авариен изход. Спомни си първото си минаване по тези коридори с Лора Бенедикт само преди двайсет минути, но му се струваше, че не е видял никакъв изход...

Мобилният телефон. Можеше да се обади на полицията. Или по-добре на тукашната охрана - беше вкарал номера в телефона си. Вероятно още са по местата си.

Измъкна телефона от джоба си и започна да избира. Тогава видя съобщението на дисплея: ИЗВЪН ОБХВАТ. Беше прекалено дълбоко в мазето, а стените твърде дебели, за да улови сигнал.

Но нали Бенедикт му се беше обадила оттук, долу? Без съмнение всяка лаборатория разполагаше със стационарен телефон. Можеше да се възползва от това.

Надигна се от мястото си, извади фенерчето от джоба си и го захлупи с длан, за да заслони лъча, след това го плъзна из лабораторията. Ето там: вдясно от вратата на малка маса стоеше апарат с множество бутони на челния панел.

Той изчака още малко, за да се увери, че вън в коридора е тихо. След това, като използваше правоъгълника светлина от прозореца на вратата за водач, се приближи до телефона и протегна ръка към слушалката.

При движението лакътят му закачи голяма празна стъкленица, поставена в дървена стойка. Чу се скърцането на старо дърво, стъкленицата се залюля и изведнъж, преди Лоугън да успее да реагира, стойката се счупи на две, а стъкленицата се стовари на земята с трясъка на гръмотевица.

Мили боже! За миг Лоугън застина на място. След това колкото можеше по-бързо отвори вратата, заключи я отвътре, преди да я тресне, и се втурна през коридора към друга лаборатория. Тук вече беше запалил лампите, така че не посмя да ги угаси. Помещението беше опасно празно: само няколко книжни лавици и компютър, по поне нямаше стъклария. Той се сви под масата в центъра.

Секунди по-късно чу шума от тичащи крака да се приближава от долния край на коридора. Беше мъжът, който беше стоял тук само преди няколко мига. От мястото си под масата Лоугън видя краката му да се спират пред вратата. След това се извиха насам, после натам, а Лоугън не смееше да си поеме дъх.

Тогава се чу пукотът на радиостанцията.

- Контрола до Променлива едно, докладвай обстановката - изпука нечий глас.

- Променлива едно - каза мъжът в коридора, - намирам се близо до източника на шума.

- Има ли нещо?

- Не.

- Продължавай да търсиш. Трябва да е някъде наблизо. Стреляй само в краен случай.