Линкълн Чайлд - Забравената стая

В този момент иззад ъгъла се чуха гласове, които се усилваха. Лоугън премести ножа от другата страна и започна да освобождава решетката там...

С тих пукот острието се строши близо до основата си.

Боже мили, това ли трябваше да се случи. Прибра в джоба строшения нож, стисна решетката и с ръмжене я дръпна. С леко пукане от излитащите от отворите си винтове тя се отдели от жлебовете и той я запрати в коридора. Иззад ъгъла се чу трополенето на тичащи хора.

На слабата светлина в коридора Лоугън видя, че решетката е покривала вентилационна шахта, която се простираше нататък от квадратния отвор. Неръждаемата стомана на шахтата изглеждаше тънка, но въпреки това безопасна, а проходът беше достатъчно широк, за да се побере тялото му вътре. Шахтата продължаваше около метър направо, после извиваше нагоре към първия етаж.

На ръце и крака пропълзя в импровизирания пасаж, а стоманената кожа около него започна да се люлее и скърца застрашително. Ако успееше да стигне до партера, щеше да...

Внезапно се разнесе металическо скърцане и пукот на поддаващи нитове и Лоугън започна да пада в мрака.

Падаше право надолу в мастилената тъмнина. И в този миг, твърде неочаквано, се удари в нещо твърдо и неподдаващо. Бяла светлина избухна в главата му и Лоугън изгуби съзнание.

Свести се бавно и трудно като плувец, който се бори да изплува на повърхността. Отне му сякаш цяла вечност. Сетивата му се връщаха едно по едно. Първото, което усети, беше болката - пулсираше в гърба, дясното коляно и главата му в различна степен и ритъм. Последва зрението. Успя да различи светло петно. Не, две петна светлина на фона на мрака, който го заобикаляше.

Дойде ред на слуха. Чу шепот, различни гласове, които разговаряха някъде над него близо до петната.

Той примигна веднъж, после пак и опита да седне. Остра болка прониза коляното му и се наложи да прехапе устни, за да не извика.

Зрението му леко се проясни и сега можа да види, че светлите петна всъщност са проблясващи лъчи от фенерчета. Те се стрелкаха насам-натам, проучвайки пространството под разрушената вентилационна шахта.

Лоугън осъзна, че макар да му се струваше цяла вечност, сигурно е бил в безсъзнание само няколко секунди. Преследвачите му все още бяха в коридора над него, свити в отвора на вентилационната шахта, за да го търсят. Беше паднал в мазе под мазето.

Отново се опита да стане и едва тогава осъзна, че лежи в петнайсетина сантиметра студена солена вода. Вероятно подпочвена, досети се той, просмукала се през подгизналата земя около основите на замъка. Последствие от поройния дъжд. Този път успя да седне.

Почака, дишайки тежко, за да отмине болката и да се свести напълно. Лъчите от фенерчетата още се стрелкаха насам-натам, но Лоугън очевидно беше паднал в малка ниша, чиито стени го предпазваха от светлината.

Мъжете отново започнаха да си шепнат. Един от тях, с проблясващи очила от светлината на фенерчетата, се опита предпазливо да пропълзи напред по разнебитената шахта. Тя веднага се огъна под тежестта му. Мъжът се върна, заемайки наклонена напред поза, за да разпредели тежестта си върху отвора на шахтата. Тя заскърца под него, а преследвачът, хващайки се за разкъсаните ъгли, се спусна надолу по стоманената конструкция, докато не увисна в долния край. Лъчът на едно от фенерчетата се отрази в очилата му. Още няколко секунди и щеше да се спусне в това мазе под мазето.

Лоугън осъзна, че трябва да се маха. Като използваше стените на нишата за опора, той се изправи. Главата му запулсира, а светът около него се завъртя, но той продължаваше да се подпира на стената.

Изчака миг, за да премине замайването и болката да отслабне. Не посмя да светне фенерчето си, разбира се, ако не се беше счупило при падането. Вторият човек все още клечеше пред входа на шахтата и осветяваше с фенерчето си пътя на този, който се спускаше. Отразената светлина от лъча позволи на енигмолога да различи околността. Намираше се в нещо като катакомби: стени от стара зидария с мазилка. Ниски тавани, прекъсвани от римски арки.

Дебели колони - спираловидните соломонови колони, пронизваха сумрачните пространства. Навсякъде имаше паяжини и Лоугън чу далечното писукане на плъхове. Спареният въздух смърдеше на влага и плесен. Мястото изглеждаше така, сякаш никой не беше влизал тук в продължение на сто години.

Тих плисък на няколко метра от него предупреди енигмолога, че първият от преследвачите му се е спуснал в мазето. Когато мъжът се обърна да помогне на следващия, Лоугън опипом започна да се отдалечава колкото може по-бързо и тихо.