Линкълн Чайлд - Забравената стая

Когато завърши кръга, лъчът светлина се върна върху шкафа пред него. Докато го осветяваше, осъзна, че не прилича твърде на шкафовете, които беше виждал. Щом хвана дръжката и отвори вратата, разбра какво има пред него: кухненски асансьор.

Насочи лъча във вътрешността му. Той освети подобна на кутия дървена рамка, може би деветдесет сантиметра на метър и двайсет, която висеше свободно в тухлената шахта, подобно на гюлето на коминочистач. На пода на асансьора лежаха няколко чинии, покрити с дебел слой прах. Той тихо ги премести във водата около краката си.

Между дървената рамка на кухненския асансьор и тухлената шахта висеше дебело въже. Лоугън го хвана с една ръка и дръпна.

Нищо не се случи.

Стисна фенерчето със зъби, хвана въжето с две ръце и дръпна по-силно. Този път асансьорът леко се повдигна.

Лоугън погледна през рамо. Гласовете се чуваха отново, вече по-близо, отколкото преди малко.

Насочи пак вниманието си към кухненския асансьор. Щеше да се побере в него. Обаче веднъж вътре, дали ще има достатъчно сили, за да го вдигне нагоре в комина?

В тавана на кухненския асансьор имаше капак. Лоугън погледна надолу към импровизирания си турникет и остана доволен, че раната не кърви много. Наведе се, за да се напъха в тесния асансьор, и болка прониза ранения му крак. Той бутна капака да се отвори и погледна нагоре. Шахтата се издигаше на може би седем метра и половина до тухлен покрив, където свършваше с дървена макара, около която беше навито въжето.

Седем метра и половина. Това щеше да го изведе покрай мазето чак до първия етаж.

Гласовете бяха още по-близо. Лоугън затвори вратата на асансьора, протегна се нагоре и успя да се плъзне през отвора на тавана. Седна на покрива на кухненския асансьор с кръстосани крака въпреки болките в коляното и раната. После затвори капака, преди вътре да е покапала кръв.

Гласовете затихнаха.

Той предпазливо дръпна въжето. Беше грапаво и хлъзгаво от някогашното готвене. Огледа с отвращение дланите си. Нямаше да може да се изкатери седем метра и половина по мазното въже, особено с този ранен крак.

Може би имаше друг начин. Пъхна фенерчето в устата си, насочи го нагоре и отново хвана въжето с две ръце колкото можа по-високо. След това с все сили го дръпна надолу.

Високо над него се чу слабо стържене от водача на макарата, който запротестира срещу тежестта. После кухненският асансьор започна бавно-бавно да се издига.

Лоугън дърпаше и след това запъваше с ръце въжето колкото може по-добре, после отдъхваше, за да се подготви, и дърпаше отново. Издигна се на метър и половина, после на три метра. Кухненският асансьор се изкачваше в тухлената шахта с тихо скърцане и стържене. Спря да почине. Мускулите на ръцете и гърба го заболяха от необичайните движения. А дланите му вече се бяха разранили от грубото въже.

Продължи да дърпа въжето, докато различи на около три метра над себе си врата, през която са сваляли храната от кухненския асансьор, преди да я поднесат на семейството. Когато най-накрая се изравни с вратата, Лоугън застопори въжето около куката на тавана, за да не мърда асансьорът. Тогава пусна въжето, като едва не изстена от облекчение.

Бавно се изправи и застана на колене, за да може да бутне вратата. Чу се тихо тракане и той веднага престана. Нещо пречеше. Не знаеше какво е, но не можеше да си позволи да го остави да падне. Щеше да се наложи да опита да го избута малко по малко.

С голяма предпазливост натисна долния край на вратата в горната част на шахтата. Тракането от вътрешната страна продължи, но той усети, че каквото и да беше това, го избутва малко по малко. Няколко дълги мига на неспокойни усилия, и малката врата се отвори достатъчно, за да може да се промуши през нея.

Зад нея лежеше мрак. Наведе глава и сви рамене, за да мине през отвора, измъкна се от шахтата на кухненския асансьор и предпазливо се изправи. Опипом в мрака затвори вратата на асансьора, после премести предмета пред нея - опипването му подсказа, че е някаква маса за сервиране - и го опря в стената. Едва тогава зашепи фенерчето и го включи.

Мястото му беше познато - преди години беше влизал тук заради погрешното предположение, че е мъжка тоалетна. Всъщност беше малък проход от главния коридор до трапезарията, който сега се използваше от келнерите за складиране на ленените покривки и салфетки. Лоугън избърса мазнината и мръсотията от ръцете си. По време на неприятното си изкачване бе предположил, че докато замъкът е бил притежание на Едуар Делаву, това помещение е било сервизното, където икономът и икономката се сервирали върху чинии получената по асансьора храна.