Линкълн Чайлд - Забравената стая

Уредът трябваше да бъде разрушен. Ако искаше да завърши своята работа, тя още се нуждаеше от него. Поне така каза. Но какво можеше да направи Лоугън? Беше невъоръжен и изправен срещу група обучени убийци. Докато стоеше там под закрилата на южната стена на замъка, той отупа джобовете си, макар да знаеше, че жестът е напразен. Фенерче, нож със счупено острне, цифров диктофон, мобилен телефон...

Когато ръката му взе да се свива около телефона, в главата му смътно започна да се очертава план. И сърцето му отново започна да блъска. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж и се огледа, за да провери дали крайбрежието е чисто. Беше сам с виещата буря.

Лоугън се оттласна от стената, която му беше предложила защита, и се насили да се изложи на яростта на природната стихия. Обърна гръб на Източното крило и тромаво закрачи. Ураганът беше като жива сила, която правеше всичко възможно да го завърти, да го накара да отстъпи назад, да му попречи да продължи да залита напред. Воят на бурята се усили, сякаш бе възмутена от неговите опити да й се противопостави. Раненият му крак и ударената глава пулсираха от болка заради усилията, които полагаше. Кракът му се подхлъзна и той се стовари по лице в подгизналата трева. Беше толкова напоена с вода, че за миг си помисли, че лежи на брега на езеро. Щеше да е лесно, много лесно да затвори очи и да се унесе в безсъзнание. Вместо това се насили да стане отново на крака, но почти веднага беше съборен пак от урагана. Воят на дивия вятър звънеше болезнено в ушите и щипеше очите му. В разрез с логиката бурята се усилваше.

Лоугън осъзна, че не може да се бори със стихиите. Бурята щеше да изсмуче всичките му сили, преди да стигне до своето местоназначение. А за онова, което го чакаше, щеше да му е нужна сила.

Изтръгна се от зъбите на вятъра и се запъти обратно към фасадата на замъка. Той се извисяваше сякаш безкрайно високо над него със своите зъбци и надвиснали фронтони, невидими в нощната буря. Под неговите стрехи бурята сякаш не беше толкова яростна. Не много, но все пак достатъчно, за да му позволи да продължи напред.

Стъпка след стъпка, скоро изгуби усещането за време и оглупял от изтощение, не можеше дори да предположи колко далеч е стигнал. Единственият начин да се ориентира за напредъка си и дали изобщо напредва, беше да плъзга ръката си по каменната облицовка на замъка...

В един момент право отпред нещо се извиси от мрака - черно на черен фон. В първия момент по-скоро го усети, отколкото го видя. После тръгна с уморена крачка след уморена крачка и влезе право в него. Наполовина ослепял от носения от вятъра дъжд, протегна ръце напред, напипвайки пътя си, докато се опитваше да определи какво пречи на напредването му.

Беше друга стена, облицована с камъни, по-висока, отколкото можеше да види, перпендикулярна на тази, която бе следвал, черна, неосветена и пуста, простираща се наляво от него на неподозирани разстояния.

Западното крило.

Сега се обърна на деветдесет градуса в южна посока и облягайки се на тази нова онора, Лоугън продължи напред, докато не намери онова, което търсеше: малък прозорец, разположен ниско, почти на височината на коленете. Отпусна се на земята, без да обръща внимание на болката и подгизналата трева, сложи ръце на рамката и се опита да го повдигне.

Прозорецът беше заключен.

Дишайки плитко, защото непрекъснато трябваше да изплюва дъждовната вода, която пълнеше устата, очите и ушите му, той свали якето, сложи го върху стъклото и нанесе удар. Първо с юмрук, след това с левия крак. На третия удар стъклото отстъпи.

Лоугън използва якето си вместо ръкавица и предпазливо отстрани останалите по рамката стъкла. След това се промъкна през прозореца, като внимаваше този път да стигне пода първо с крака.

Изтръска стъклата от якето си и го облече. Бърз оглед с помощта на фенерчето му откри, че се намира в малък склад, явно използван от работниците, които са участвали в преустройството. Беше пълен с дървени магарета, купчини кутии с боя, кашони с туби силикон, грижливо сгънати платнища, покрити с капки и пръски в най-различни цветове като платно на Джаксън Полък.

Лъчът на фенерчето откри в другия край на помещението отворена врата. Щеше да вземе едно от платнищата и да го напъха на мястото на счупеното стъкло, а после да затвори вратата, щом излезе. Това щеше да заглуши шума от бурята и да прикрие факта, че е влязъл в крилото.

Но когато сграбчи платнището, се поколеба. Не, каза си той. Има нещо, което трябва да свърша преди това.