Линкълн Чайлд - Забравената стая

Двама от мъжете бяха там, където ги беше оставил. Онзи с очилата беше спрял призрачното си въртене като пумпал и бе рухнал на земята. Водачът, онзи със сакото от туид, още тътреше крака като робот, блъскаше се в стените и сменяше посоката. Кръв течеше от носовете и ушите и на тримата и което беше по-ужасяващо, вече и от очите.

Лоугън ги погледа за малко и се обърна към Машината. Наведе се и изключи захранването. Изправи се, а пръстите му стиснаха брадвата по-здраво. Миг по-късно, изръмжавайки от усилието, той стовари брадвата върху корпуса. Чу се нещо като писък, когато острието се заби в метала. Освободи го, вдигна брадвата отново и извади от строя предния капак и контролното табло. Няколко допълнителни удара унищожиха странните футуристични уреди, които стърчаха от защитната обвивка, генератора на поле и въртящата се бобина. Той удряше уреда отново и отново, сякаш цялата несигурност, страх и болка от последните две седмици сега бяха сгъстени в тези конвулсивни действия. Стоварваше бързо затъпяващото острие в металните стени на ужасния уред, докато малки и големи парчета - метал, стъкло и бакелит, летяха във всички посоки. Най-накрая, когато остана съвсем без дъх, свали брадвата и погледна към своите нападатели.

Сега мъжът с непромокаемото яке беше проснат на пода неподвижен, като се изключат неволните спазми от време на време, а до главата му се разширяваше локва кръв. Онзи с очилата се беше свил в един ъгъл, а лицето му беше кървава маска. Той махаше с ръце пред лицето си, като че ли да прогони невидими нападатели. Издаваше странни гъргорещи звуци - сякаш се опитваше да извика през запушен ларинкс. А водачът им, мъжът с птичето лице, седеше неудобно на пода, сякаш беше паднал там, и бавно, методично скубеше косата си на назъбени ивици. Докато Лоугън гледаше, мъжът се вторачи в една от кървавите буци, част от кървавия му скалп, все още хваната за корените на космите, обърна я внимателно и я пъхна в устата си.

Лоугън пристъпи предпазливо и застана там, където беше спрял асансьорът. След като бе свалил товара си, той тихо се беше върнал по спиралата на мястото си на тавана, чакайки на изоставения трети етаж времето, когато от него отново ще има нужда.

Отгоре чу или му се стори, че чува, звуците на тих плач.

Лоугън се вторачи в декоративния кръг, който обозначаваше пода на асансьора. Прочисти гърлото си:

- Госпожо Бенедикт? - извика той. - Вече може да слезете.

Високите прозорци в кабинета на директора бяха залети от слънчева светлина. Отвъд оловното стъкло невъзможно зелената ливада се спускаше към скалистия бряг и Атлантика — днес забележително спокоен, сякаш се каеше за яростното представление, разиграно наскоро. Хора във винтяги и леки сака крачеха на групи от по един-двама по иначе безупречно поддържаните алеи, които сега бяха малко раздърпани. Един художник бе разположил статива си близо до брега. Тук-там градинари и работници по поддръжката събираха клони и други отломки. С една дума, поправяха щетите, нанесени от урагана Барбара. Въпреки яркия залез и спокойствието на тази сцена в резкостта на лазурното небе и в начина, по който хората инстинктивно се навеждаха при всеки полъх на вятъра, имаше нещо, което напомняше за зимата.

Джеръми Лоугън мина по мокета в кабинета, щадейки десния си крак, и седна на един от столовете срещу бюрото на Олафсон.

Директорът, който в момента говореше по телефона, остави слушалката на място и му кимна.

- Как е кракът?

- Благодаря, оправя се.

Известно време двамата поседяха в мълчание. През последните няколко дни толкова неща бяха казани и толкова направени, та им се струваше, че думите са едва ли не излишни.

- Събра ли си багажа? - полюбопитства Олафсон.

- Всичко е в лотоса.

- Е, предполагам, че тогава не ми остава нищо друго, освен да ти благодаря. - Олафсон се поколеба. - Това прозвуча малко повърхностно, но нямах такова намерение. Джеръми, малко ще е да кажа, че спаси „Лукс“ от самия него. Мисля, че няма да сбъркам, ако добавя, че спаси и света от едно много голямо изпитание.

- Спасител на света - повтори Лоугън, вкусвайки думите. - Харесва ми как звучи. Надявам се, че в такъв случай няма да имаш нищо против да удвоя хонорара си?

Олафсон се усмихна.

- Това би било напълно нежелателно.

В кабинета пак настъпи мълчание, а по лицето на Олафсон се изписа сериозно изражение.

- Направо не е за вярване. Когато се върнах след урагана и те видях да залиташ на излизане от Западното крило, Лора Бенедикт свита под ръката ти - беше като нещо изскочило от най-страшния кошмар.