Линкълн Чайлд - Забравената стая

Карбън може и да е първокласен мръсник - помисли си той, - но защо му е да лъже за нещо подобно? Нима се опитваше да отклони вниманието ми? И ако е така, защо го прави? От друга страна, Стречи нападнал Миколос точно преди да се самоубие. Това придаваше известна тежест на Карбъновите обвинения... Не, реши Лоугън. Това просто не му се струваше правилно.

В този момент джипът се изтегли встрани и спря под такъв ъгъл, че отчасти да препречи лентата. Когато Лоугън също спря зад него, прозорецът на шофьора се плъзна надолу и една ръка в ръкавица му махна да минава. След като махна в отговор, за да благодари, Лоугън излезе в лентата за насрещното, готов да натисне съединителя и да превключи на втора...

В това време джипът, чийто двигател работеше на празен ход, изведнъж се събуди с рев и се стрелна право към него. Сърцето на енигмолога заблъска и той мина на по-ниска предавка, натисна спирачката, за да заеме отново място зад джипа. Но черната масивна кола продължаваше да се движи тежко насреща му, само че вече по-бързо, все едно педалът на газта е заял. Още малко и щеше да блъсне малката му спортна кола и да я избута от пътя.

В отчаянието си Лоугън свърна към тесния ляв банкет. Лотосът поднесе на пясъчната повърхност, а гумите забуксуваха настрани. Извън контрол, колата се понесе към края на скалите и пред Лоугън се откри дълбоката пропаст с разхвърляните долу скали, в които се разбиваха вълните. Гледка, от която стомахът му се сви. С блъскащо сърце завъртя волана в противоположната на завоя посока. Почувства как колата леко се наклони, когато лявата задна гума изгуби опора и увисна във въздуха. Той превключи на още по ниска предавка и като внимаваше да не докосне по погрешка спирачката, натисна газта до края. В последния момент задните гуми успяха да си осигурят сцепление и лотосът наполовина изпълзя, наполовина скочи обратно на банкета. Лоугън загаси двигателя и остана седнал там, дишайки тежко. Около него се слягаше облакът прах и пясък, който беше вдигнал.

Червената пелена, която се беше спуснала върху очите му, бавно се разнесе. Лоугън отново погледна наляво към зашеметяващата трийсетметрова пропаст до океана на сантиметри от края на банкета. После с все още блъскащо в гърлото сърце се взря надолу по пътя. Тромавият джип едва се виждаше на един от плавните завои по пътя. В миг зави по една от страничните улици и изчезна от погледа му.

Когато Лоугън стана от бюрото в апартамента си на третия етаж в „Лукс“ и отиде до най-близкия прозорец, вече беше девет часът. Лошото време най-сетне беше победило хубавото и над Нюпорт се вихреше буря. Подпухнали облаци се носеха бързо пред луната, а шибаният от вятъра дъжд плющеше по повърхността на оловното стъкло на прозорците.

Потънал в мисли, в продължение на няколко минути той гледа втренчено разбеснелия се от бурята океан, който яростно се хвърляше върху скалите. После се обърна отново към бюрото, покрито с бележки, които си беше водил след различните интервюта, заедно с кратки досиета на различни учени и служители от администрацията на мозъчния тръст: Роджър Карбън, Терънс Макарти, Пери Мейнард, Лора Бенедикт, специалистката по квантова обработка на данните. Както научи, животът напоследък не е бил твърде благосклонен към нея. Освен че беше изгубила своя ментор, бе двойно и тройно опечалена: няколко години преди това починал от рак нейният дядо, а не след дълго и съпругът ѝ. Мъжът ѝ, любител на летенето, беше загинал във въздушна катастрофа, блъскайки се в друг малък самолет по време на буря. Може би буря, не по-различна от тази в момента.

Около минута прелиства страниците на бюрото си, после бутна папката настрана. Под нея лежеше друга, посветена на Ким Миколос. Тази вечер се беше погрижил да седне на масата ѝ по време на вечеря и установи, че когато разговорът не засяга Стречи - очевидно все още болезнена тема, тя беше духовита и очарователна, отличен събеседник. Каза му още, че Стречи наистина е бил като баща за Лора Бенедикт. Лоугъновият емпатичен инстинкт вече бе потвърдил онова, което установи чрез дедукция: дали заради погрешно тълкуване, или просто от злоба, Карбън бъркаше за Ким - тя не се бе прицелила в работата на Стречи.

Той се обърна към компютъра и отвори защитената с парола папка за „другите“ и прегледа файла още веднъж, за да се увери, че не бърка. Да, в дедукцията му нямаше грешка.

Направи пауза и остана загледан няколко минути в екрана. След това изключи машината. Време беше.