Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Въпросът е много чувствителен - започна той. - От „Лукс“ внимават да не се афишират.

- О, аз умея да си държа езика зад зъбите. Нямаш представа какви неща искат хората да им се построят в къщите.

- По случайност искам да открия точно това - една тайна. Трябва да знаеш, че попаднахме на много необикновен архитектурен детайл в замъка.

Сега беше неин ред да го изгледа въпросително.

- Детайл?

- И то такъв, който с години е останал скрит. Няма го на нито един от чертежите в „Лукс“. Това е причината да проявя любопитство дали прадядо ти - който вероятно е запазил пълен комплект планове, може да хвърли повече светлина върху нещата.

- Детайл - повтори тя. - Колко загадъчно. - Памела допи бирата си. - Ето какво ще ти кажа. Аз наистина притежавам архива на прадядо ми, включително оригиналните планове и спецификации. Ако можеш да минеш през офиса ми някой ден - да речем вдругиден, заедно ще ги прегледаме. Какво ще кажеш?

И Лоугън допи бирата си.

- Само кажи в колко.

- Да, видях го - отговори Роджър Карбън. - Това не е тайна.

- Кога точно? - попита Лоугън. Двамата мъже седяха на масата в просторната лаборатория, която доктор Карбън делеше с още един учен.

- Доколкото мога да определя, може би десет минути преди да умре. В коридора на първия етаж, недалече от главното стълбище. Мисля, че беше под охрана.

- Водели са го към библиотеката за посетители - уточни Лоугън повече за себе си, отколкото за Карбън. Вече беше говорил с мъжете, които го бяха отвели. Не знаеха нищо важно. Той погледна еволюционния психолог и попита:

- Той каза ли нещо?

- Беше твърде зает да пуска пяна от устата.

Това беше проява на твърде лош вкус, но Лоугън нямаше да се хване. Беше стигнал близо до края на списъка със служители на „Лукс“ и учени, работещи там, които планираше да разпита за Стречи. Тъй като знаеше, че няма да е приятно, беше оставил Карбън за накрая.

- Излиза, че си един от последните, които са го видели жив.

- Предполагам.

- Роджър, ти си психолог. Питам се дали имаш теория за онова, което може да се е случило с доктор Стречи?

- Аз съм еволюционен психолог, а не диагностик.

- Значи отказваш дори да направиш предположение за възможната причина?

Карбън въздъхна престорено.

- Така да бъде. Казано най-простичко, Уилърд беше откачил.

Лоугън се смръщи.

- Простичко казано?

- Трябва да знаеш, че това се случва. Може би по-често на блестящи учени, отколкото на обикновени хора. Дори на блестящи учени, които - как се казваше - са прехвърлили своя зенит.

- Като стана дума за това, Пери Мейнард ми каза, че ти си бил човекът, който е предложил да се възложи на доктор Стречи отговорността за преустройството на Западното крило.

Карбън не отговори, а просто се зае да глади брадата си а ла Фройд.

- Изглежда ти доставя удоволствие да се бъркаш в живота на учените, живеещи тук.

- Ако намекваш за усилията ми да те изхвърля оттук - нямаше нищо лично. Работата ти беше псевдонаучна, дим и фокуси, под стандартите на „Лукс“. Що се отнася до Уилърд, видях къс бавно вегетиращ човешки материал, който можеше да се използва по-добре.

- Защо Западното крило?

- А защо не? Беше работа, която трябваше да се свърши. Разбира се, ако знаех, че ще мръдне, нямаше да го предложа. - Той поклати глава. - Всички тези приказки за „гласове в мрака“.

Лоугън вдигна поглед.

- Кога беше това?

- Естествено, когато мина покрай мен.

- Нали заяви, че нищо не е казал?

- Не каза нищо лично на мен . Просто несвързани приказки.

Лоугън го изгледа замислено.

- Да не мислиш, че по някакъв начин аз съм виновен? Да не мислиш, че Уилърд е обвинявал мен за това, че му възложиха Западното крило... и ядът го е тласнал в лудостта? Това е нелепо.

- Не казах това - възрази енигмологът.

- Ако търсиш кого да скалпираш, върви да говориш с онази гъркиня - неговата асистентка. Още от първия си ден тук хвърли око на катедрата му.

- Вече го направих. - Лоугън стана. - Приятен ден, Роджър.

- Затвори вратата на излизане - отговори Карбън, който също стана, обърна му гръб и закрачи към своето бюро. - И внимавай да не се хлъзнеш на някое парче ектоплазма.

Докато Лоугън излизаше, на прага на другата лаборатория се появи жеиа.

- Доктор Лоугън? Имате ли минутка?

- Разбира се. - Лоугън влезе в съседната лаборатория, където на голямо бюро стояха не по-малко от три компютъра и четири плоски дисплея. В една ракла наблизо имаше най-малко половин дузина блейдсървъри 121.