Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Какво казваше?

- Казваше: „Да, точно така. Отивай. Тръгни сега !“.

Макарти си пое въздух треперещ.

- Направих крачка към морето. После още една. И тогава... не зная как успях, но се справих. Не напълно, но достатъчно. Обърнах се и стоварих ръката си няколко пъти върху скалата. - Той я вдигна и показа превързаните си кокалчета. - Болката помогна. След това... се разкрещях. Разкрещях се, за да накарам гласа да стои настрана от главата ми, да го накарам да се махне.

Той отново потъна за няколко минути в мълчание, преди да продължи:

- После го нямаше. Изчезна просто така. Шепнещият глас. Ужасната нужда да се удавя. Усещането, че изведнъж желязната воля, обсебила съзнанието ми и тялото ми, беше прогонена. Никога не съм преживявал подобно нещо. Беше ужасно. Поех си дълбоко дъх и вдигнах очи. Тогава забелязах двама души в японската градина, които ме зяпаха.

Лоугън кимна. Така произшествието се беше разчуло: бяха видели Макарти да удря скалата с юмрук и да вика колкото му глас държи. В този момент му хрумна неприятна мисъл. В „Лукс“ били докладвани пет „произшествия“. Досега беше говорил с трима души, включително Макарти. Само единият от тях се беше обърнал към лекаря на „Лукс“ заради случилото се. Останалите бяха видени от свидетели. Колко ли други, запита се той, бяха преживели нещо странно, но не са били видени или са избрали да не съобщават за станалото?

- Това ли беше?

- Да, това е всичко.

- Не е имало по-нататъшни проявления? Никакви гласове, никакви натрапчиви подтици? Никакво усещане, че сте обсебен против волята си?

- Не. Нищо, но никога повече не съм стъпвал там. - Макарти кимна към скалите. - И никога няма да го направя.

- Има достатъчно прекрасни места в „Лукс“ за следобедна медитация.

- Така е - кимна Макарти, обърна се към Лоугън и втренчи поглед в него. - Трябва да знаете и още нещо. Аз съм дипломиран лекар. Фактически практикувах медицина почти десетина години, преди да се върна за докторат по лингвистика. Завърших в Медицинското училище „Джон Хопкинс“ с най-високите оценки в курса. Бях лекар-резидент в една от най-натоварените болници на Източното крайбрежие, бях хирург. Да наречеш това преживяване брутално е твърде омаловажаващо. От петнайсетте лекари-резиденти, с които започнахме заедно, шестима отпаднаха още първата година. Други четирима смениха болницата. Един се самоуби. Друг заспа зад волана от изтощение и скочи от мост с колата си. Само трима оцеляхме до края. И знаете ли какво? Единственото място при престоя ми в тази болница, когато пулсът ми се ускоряваше над шейсет, беше на бягащата пътека в спортната зала. Доктор Лоугън, аз съм кораво и упорито копеле, което не се стресира, а се съсредоточава. И не се плаша лесно. Не забравяйте да прикачите и тази подробност към историята, която ви разказах преди малко.

- Няма.

- Свършихме ли?

- Да. Имате ли нещо против да поостана и да се порадвам на гледката?

- Стига да не говорите.

- И да разваля такъв прекрасен изглед? - Лоугън се разположи удобно на градинския стол. - Не би ми минало през ум.

Още щом влезе в „Блу Лобстър", барът му се понрави. Беше приятно сумрачно, миришеше на бира, нямаше никакви претенции. За разлика от предвзетите модни ресторанти в града, неговото меню, написано с тебешир на черната дъска на стената, съдържаше четири гозби: риба с картофки, чийзбургер, сандвич с ролца от омари и мидена чорба. Заведението се намираше на втория етаж на Рибарския кооператив в Нюпорт. Беше малко след шест и през прозорците, обърнати на запад, можеше да се видят рибарските корабчета, които пърпореха към кейовете, за да разтоварят дневния си улов.

Когато очите му свикнаха с полумрака, Лоугън видя човека, заради когото беше тук: стройна жена в началото на трийсетте с дълга кестенява коса, черни очи и сърцевидно лице. Тя седеше на една от силно издрасканите дървени маси, която гледаше към стената, заета от прозорци. Изправи се, когато я наближи, усмихвайки се малко плахо или може би, помисли си енигмологът, с леко огорчение.

Памела Флуд. Беше му позвънила преди по-малко от час, възползвайки се от номера на мобилния му телефон, отпечатан на визитката, която ѝ даде. Извини се за своята рязкост тази сутрин и попита дали би могла да го почерпи едно питие.

Двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Дойде барманката, жена с обветрено лице и такива мускули на ръцете, че сигурно беше прекарала не едно или две десетилетия на палубата.