Линкълн Чайлд - Забравената стая

Това било значи. Тя го изгледа подозрително.

- И какво точно ви интересува в плановете?

- Бих искал да ги прегледам.

- Защо?

- Не мога да навлизам в подробности, но ви уверявам, че...

Памела скочи на крака толкова рязко, че той спря насред дума.

- Съжалявам, но плановете не са на разположение.

- Има ли начин да бъдат осигурени? Готов съм да почакам.

- Не, няма. А сега ви моля да си вървите.

Лоугън я гледаше с любопитство, докато бавно се изправяше.

- Госпожице Флуд, зная, че сте участвали...

- Доктор Лоугън, имам много работа. Моля, вървете си. Моля .

Той продължи още известно време да я гледа изпитателно, после кимна в знак на благодарност, закрачи през фоайето и излезе през входната врата, без да каже нещо.

Беше малко след четири следобед, когато Лоугън закрачи по дългия коридор на четвъртия етаж на замъка „Лукс“. Когато стигна до средата, се обърна към двукрилата стъклена врата, която се отваряше към богато наредена приемна. Той влезе и се огледа. На застлана с ленена покривка маса беше подреден богато украсен чаен сервиз: редица порцеланови чаши, табла с пълнозърнести бисквити и голяма термокана с помпа за чая. Чаят винаги беше „Дарджилинг“ и приемната винаги беше празна по това време на деня, защото всички пребиваващи в замъка бяха заети със своите научни проекти или най-малкото се преструваха, че са прекалено заети да правят почивка за чаша чай. Въпреки това се сервираше, ден след ден, година след година, толкова се беше вкоренила тази традиция, че вече не можеше да бъде променена.

Лоугън измъкна няколко сгънати листа от джоба си - списъка, който Олафсон му беше дал, и ги прегледа набързо.

В момента в „Лукс“ живееха и работеха осемдесет и двама учени и седемдесет асистенти, които да им помагат. Администрацията беше от четиресет и четири човека. Към тях трябваше да се добави обслужващият персонал от трийсет готвачи, пазачи, градинари, общи работници и разни майстори, които поддържаха инфраструктурата. От цялото това гъмжило от грубо двеста и четиресет човека в Олафсоновия списък бяха попаднали петима.

Лоугън препрочете досието на третия човек в списъка: доктор Терънс Макарти. После върна листа в джоба си и огледа помещението. Стената срещу двойната входна врата беше покрита с богато бродирани завеси. Той ги доближи, след това пое покрай тях към далечния край на помещението. В стената имаше врата, малка и незабележима, скрита под последната завеса. Щом отвори вратата, пред него се откри тесен, тъмен пасаж. Лоугън закрачи по него, докато не стигна до втора врата, която също отвори.

Тя откри пред него истинско откровение: просторна покривна тераса, която завършваше с балюстрада от избелял мрамор. Отвъд нея се виждаха великолепни изгледи към ливадите и градините на замъка, а зад тях към непрестанно гневния океан, който неуморно се хвърляше срещу скалистия бряг. Замъкът свършваше в тези две посоки, но продължаваше на изток и запад с Източното и Западното крило, които сочеха към брега.

По избелелия тухлен под бяха подредени стъклени маси и столове от ковано желязо. Само един от столовете беше зает: мъж в кафяв костюм, с рошава черна коса и пронизващи сини очи, който го гледаше втренчено с бдително изражение на лицето.

Лоугън отдели още малко време, за да се наслади на гледката. После тръгна към масата и се настани срещу мъжа.

- Вие ли сте доктор Макарти?

- Наричайте ме Терънс.

- Нямах представа, че има такава тераса.

- Никой не знае за нея, затова я предложих за срещата. - Мъжът се смръщи. - Доктор Лоугън, аз зная кой сте. Както можете да си представите, тази среща не ми е приятна. Но Грегъри ме накара да се съглася. Каза, че е за доброто на „Лукс“. Можех ли да възразя, след като постави въпроса по този начин? - Той сви рамене.

- Позволете да ви успокоя - отговори Лоугън. - Аз проучвам обстоятелствата около смъртта на Уил Стречи. Преди да се случи, неколцина от живеещите в „Лукс“ са докладвали, нека го наречем, необичайни явления. Няма да ви кажа кои са те, нито какво са преживели, както не бих казал на тях за вас. Онова, което ще ми доверите, ще бъде пазено в дълбока тайна. Няма да бъде публикувано, нито повторено. Ако знаете, както казахте, кой съм, знаете и че работата ми изисква голяма доза дискретност. Подробностите за онова, което ще ми разкажете, няма да напуснат тази прекрасни околности.

Докато енигмологът говореше, мъжът го наблюдаваше внимателно, но постепенно бдителното му изражение взе да избледнява. Когато Лоугън свърши и замълча, мъжът кимна: