Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Добре, задайте въпросите си.

- Първо, искам да знам малко повече за предмета на вашите занимания тук, в „Лукс“.

- Аз съм лингвист.

- Чувал съм, че това е интересна професия.

Макарти не отговори и Лоугън попита:

- Може ли малко по-определено?

- Какво общо има моята работа с нашия разговор?

- Може да е от полза.

Мъжът се размърда на стола.

- Казахте, че ще бъдете дискретен.

- Напълно.

- Защото чух ужасяващи истории за подкупени чистачки, които събират отпадъците от кабинетите и лабораториите и ги изнасят извън кампуса. Не тук, в „Лукс“, но в други мозъчни тръстове и институти. Нали разбирате - има голяма конкуренция. Много изследователи, твърде малко идеи.

- Разбирам.

Макарти въздъхна.

- В общи черти проучвам кодираното говорене - дали използването на малко известни езици и диалекти за предаване на секретна информация може да е полезно в цифровата криптография.

Лоугън кимна.

- По-точно сравнявам по-познати езици като навахо и филипинския диалект маранао с наистина неизвестни езици като акурио и тускарора - всеки от тях се говори само от шепа хора. Опитвам се да определя дали граматиката, синтактичните свойства и други фактори в подобни езици могат ефикасно да бъдат превърнати в система за кодиране, която не разчита на основни числа, замени или другите цифрови схеми, които днес се използват в криптографията.

- Звучи много интересно. Обаче се учудвам, че от „Лукс“ не са възразили.

- Защо?

- Защото ми се струва, че ако изследванията се увенчаят с успех, резултатите могат да бъдат интересни за военните. Подобна система за кодиране може да бъде използвана за военни цели.

Макарти леко се усмихна.

- Доктор Лоугън, всичко може да се използва за военни цели. Би било наивно да се мисли другояче. Истината е, че ако работата излезе успешна, алгоритмите ще се окажат в основата на патентовани микрочипове - патентовани от мен и „Лукс“, за да се използват в такива неща като рутери и клетъчни телефони. Забравете военните, забравете конвенционалните войни. Интернет е истинската опасност. Той е прословут със своята порьозност. Крадат се самоличност, източват се банкови сметки, кредитни карти се опразват докрай - и това е само онази част, която се отнася до частните лица. Енергийните компании и маршрутизаторите от същинското ниво, т.е. така нареченият гръбнак на мрежата, ръководството на въздушното движение, да не говорим за засекретената правителствена информация, която осигурява безопасността на нацията - нито една от тези области не е толкова обезопасена, колкото би трябвало да бъде. За мен това е голям проблем. Управителният съвет на „Лукс“ е на същото мнение.

Лоугън отново кимна. Това наистина звучеше като много интересна работа. Патентовани от мен и „Лукс“ . Смайващо и може би много доходно.

Макарти махна с ръка.

- Стига толкова за мен. Хайде вече по същество.

- Добре. Защо не ми разкажете за... ъъъ... събитието?

Макарти потъна в мълчание. Това продължи толкова дълго, че Лоугън се уплаши да не си е променил мнението. В този момент той се изправи на стола си и посочи към брега.

- Виждате ли групата скали оттатък японската градина?

Лоугън погледна в указаната посока. Видя голям черен каменен блок със загладен връх, заобиколен от по-малки, които стърчаха от тучната яркозелена трева. Сега, в късния следобед, Западното крило хвърляше сянка върху тях.

- През топлите дни, след обяда, имах навик да седя там и да мисля. Беше тихо и спокойно. Гледах морето и обмислях какво съм постигнал сутринта и какво не, събирах си мислите за предстоящата следобед работа.

Лоугън кимна. Не беше извадил цифровия диктофон, нито бележника с кожената подвързия.

- Доктор Лоугън, работата е важна за мен. През деня съм напълно погълнат от нея. Не съм фантазьор, нито обичам да се мотая. Но един ден се улових, че зяпам морето. Просто се бях вторачил. Не мога да кажа колко точно продължи. След това изведнъж започнах да фантазирам. Нещо, което никога не съм правил. Но не обърнах внимание. На следващия ден обаче се случи точно същото, на по-следващия отново. Но този път го осъзнавах. Просто не можех да откъсна очи от океана. Около мен сякаш всичко ставаше неясно и тихо. Може би продължи десетина минути.

- Кога точно се случи?

- Преди около шест седмици. Беше вторник. Приписах го на недостатъчен сън, на претоварване с работа. По това време правех едни особено трудни анализи. Както и да е. В продължение на няколко дни не се върнах отново на скалите. Обаче в края на седмицата го направих. - Макарти отново замълча, загледан към скалите. - Беше петък. Скалите ми липсваха. Този път... този път... - Той преглътна. - Случи се отново. Но сега беше по-зле. Много по-зле. Не само исках да гледам океана, но и да сляза при него. Да сляза долу при водата, да вляза в нея и да продължа да вървя... Станах. Беше ужасно чувство. Знаех какво правя, не исках да го правя, но не можех да спра. Някакъв странен подтик. - Капчици пот се бяха появили по челото на Макарти и той ги избърса с обратната страна на ръката си. - Имаше и глас. Глас в главата ми, който не беше моят.