Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Да. - Олафсон отключи едно чекмедже на бюрото, бръкна и извади запечатан плик за писма, който подаде на Лоугън.

- Само още нещо. Провеждани ли са в „Лукс“ в началото на века проучвания в областта на радиото?

Олафсон се замисли.

- Не мисля. Никога не съм чувал за такива. Защо?

- Защото намерих антикварно радио в апартамента на Стречи. Е, поне отвън приличаше на радио. Както и да е. Сметнах, че е попаднал на него заради някой изоставен проект.

Олафсон се изкиска.

- Уил винаги е колекционирал странни екземпляри на антикварни технологии и любопитни механизми. Сигурно си ги забелязал в неговия апартамент. Обичаше да обикаля битпазарите, за да ги търси. - Той поклати глава. - Наистина е странно, защото колкото беше блестящ в софтуера, толкова не го биваше за нищо механично или електрическо. От завиването на електрическа крушка и карането на любимата му платноходка по-далеч не отиваше. - Той стана. - Въпреки всичко огладнях. Да вървим да вечеряме.

- Защо не. - След като взе мешката си, Лоугън позволи на Олафсон да го поведе.

Памела Флуд се беше навела над чертожната дъска в своя кабинет. Двата ѝ лакътя почиваха върху струпаните безразборно планове и схеми, напълно беше потънала в извисяването в западна посока на сградата, която екипираше. Подобно на всички модерни архитекти, тя използваше софтуер за окончателните чертежи - беше избрала програмата „АутоКАД архитектура“, но обичаше да прави първоначалните скици за проектите си на ръка, като оставяше потока от идеи свободно да насочва върха на молива. А този проект беше много специален - преустройство от основите до покрива на стара консервна фабрика на брега на Темза и превръщането ѝ в жилищна сграда. Винаги беше искала да работи върху по-комерсиални проекти, а този можеше да доведе до цяла поредица...

Внезапно осъзна, че заради вглъбяването си в работата и музиката, която се носеше от уредбата като фон, не беше чула звънеца на входната врата. Изправи се, излезе от кабинета, тръгна по коридора и през приемната на разхвърляната стара къща се озова във фоайето. Отвори вратата и погледна в сивите очи на висок мъж със светлокестенява коса. Съдейки по лицето му, можеше да се приеме, че е на около четиресет години. Хубаво лице, помисли си тя, интелигентно, с изваяни скули, едва забележима трапчинка на брадичката, а кожата му блестяща и гладка под късното утринно слънце. То ѝ се стори някак познато.

- Госпожица Флуд?

Мъжът ѝ подаде визитка.

- Казвам се Джеръми Лоугън.

Памела погледна визитката. На нея пишеше д-р Джеръми Лоугън, Исторически факултет, Йейлски университет . Мъжът съвсем не приличаше на професор по история. Имаше прекалено силен слънчев тен, слабо, но атлетично тяло и носеше костюм, шит по поръчка, а не вечните сака от космат туид. Възможно ли бе да е потенциален клиент? В този момент осъзна, че още го държи пред вратата.

- О, много се извинявам. Заповядайте, влезте. - Тя го поведе към приемната.

- Много хубава къща - отбеляза той, след като седнаха. - Прадядо ви ли я проектира?

- Да.

- Тези викториански линии ѝ придават свежест сред многото колониална и италианска архитектура тук, в Нюпорт.

- Да не би да следвате архитектура, доктор Лоугън?

- Нека цитирам реплика от един стар филм: „Не знам много за много неща, но зная по нещичко за почти всичко“.

И Лоугън се усмихна.

- Във всеки случай трябва да знаете много за историята.

- Госпожице Флуд, проблемът с историята е, че се случва независимо дали искаме, или не. Само изследователите на Шекспир може да са сигурни, че докато работят, няма отнякъде да изскочи нова пиеса.

Памела се засмя. Този мъж беше очарователен, но тя имаше да планира жилищна сграда. Първоначалните проекти трябваше да се предадат след само две седмици.

- Доктор Лоугън, как мога да ви помогна?

Мъжът кръстоса крак върху крак.

- Излиза, че съм тук заради прадядо ви. Казва се Морис Флуд, нали? Архитект като вас самата.

- Точно така.

- Между големите му проекти е и замъкът на Делаву в средата на 80-те години на XIX век. Замъкът, който по-късно става известен като „Дарк Гейбълс“.

Като чу това, Памела почувства тревога, но не отговори.

- Сега е седалището на „Лукс“.

- Там ли работите, доктор Лоугън? - попита Памела предпазливо.

- Временно.

- И какво точно искате?

Лоугън прочисти гърлото си.

- След като прадядо ви е бил архитект на замъка и след като тази къща е била негов дом и офис, а мисля, че сега е ваша, съм любопитен дали оригиналните планове не са запазени?