Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Боже мили! Работите ли с тях, или ги ремонтирате?

Жената се усмихна. След това затвори вратата и с жест го покани да седне.

- Работя с тях. Аз съм електроинженер със специалност квантова обработка на данни 1.

Лоугън кимна. Жената, която беше виждал един-два пъти на вечеря, бе млада, много слаба, с поразителна блестяща черна коса и дълбоко разположени очи. Движенията ѝ бяха бързи и отсечени като на птица. Макар да продължаваше мило да се усмихва, изглеждаше обгърната от невидим воал от меланхолия.

Тя седна на близкия стол.

- Извинявайте, че не се представих. Казвам се Лора Бенедикт. Помолих ви да дойдете, защото нямаше как да не чуя разговора ви с Роджър. Исках да се извиня заради неговото държане.

- Благодаря, но това не е нужно.

- Роджър е изключителен учен, но същевременно се държи като училищния грубиян, който не е пораснал. Още обича да къса крилете на мухите.

- Изглежда не се е разбирал с Уилърд Стречи.

- Със сигурност не бяха добри приятели, но Роджър се държи зле с много хора. - Тя го погледна с пронизващите си очи. - Никой нищо не е казал, но мога да предположа защо сте тук. Проучвате смъртта на Уилърд, нали?

- Да - кимна Лоугън и направи пауза. - Казвате се Лора Бенедикт, така ли?

Жената кимна.

- По случайност Роджър и вие сте последните в списъка ми с хора, с които трябва да разговарям.

Лора го погледна въпросително.

- Извинявайте, но трябва да задам няколко въпроса. Следобеда след смъртта на Уилърд Стречи са ви видели да седите на пейка над океана, обгърнала торса си с две ръце, и да се клатите напред-назад. Човекът, който ви е забелязал, казва, че в един момент сте станали и сте тръгнали към края на скалите, извисяващи се над океана. Изглеждали сте толкова... разстроена, че се готвел да извика охраната. Обаче след това сте се върнали на пейката и... - Докато Лоугън говореше, очите на жената се напълниха със сълзи. Започна да хлипа, първо тихо, после по-високо. Нямаше нужда човек да е чувствителен колкото Лоугън, за да разбере, че жената е потънала в скръб. Изпитвайки неловкост, че той е причината за тази реакция, той замълча.

След минута-две жената успя да се овладее.

- Съжалявам - каза тя, докато си бършеше очите с хартиена кърпичка. - Мислех, че съм преодоляла най-страшното.

- Аз съм виновен - каза Лоугън. - Ако знаех, не бих...

- Не - възрази жената и подсмръкна. - Трябва да се науча да се справям с това. - Извади нова кърпичка и си издуха носа с треперещи ръце. - Няма нищо тайно. Не бях на себе си от скръб. Уил беше... Когато дойдох в „Лукс“, той ме взе под крилото си. Това място може да е много плашещо. Мозъчната мощ тук е накалена до бяло. - Тя се усмихна през сълзи. - Уил беше толкова търпелив и услужлив. Беше мой ментор. Не, много повече от това. Беше ми като баща. - Ръцете ѝ отново се разтрепериха и тя се протегна за друга кърпичка.

- При моето кратко пребиваване в „Лукс“ преди десет години лично не го познавах добре, но винаги ми е правил впечатление на мил и любезен човек. - Лоугън направи пауза. - Имате ли някаква идея какво може да го е променило толкова?

Лора Бенедикт поклати глава и отново се зае да си бърше очите.

- През последните няколко седмици не го виждах много често. Готвя доклад, който ще изнеса на следващата среща на Обществото по квантова обработка на данните, и той ми отнема цялото време. Уил обаче винаги намираше време за мен - трябваше и аз да намеря за него. Продължавам да си мисля, че ако бяха говорила с него, ако го бях изслушала, той може би... може би...

- Говорите така, защото изпитвате вината на оцелелия. Не бива да мислите по този начин. - Лоугън не искаше повече да рови в скръбта на тази жена. Очевидно все още беше твърде прясна.

- Последен въпрос. Надявам се, няма да се сърдите, че го задавам. Когато тръгнахте към края на скалите, готвехте ли се... - Щом откри, че не е способен да каже думите, той замълча.

- Дали мислех да се хвърля? Не. Не съм такава. Освен това нали не сте забравили, че имам да изнасям доклад? - Нова усмивка, но бледа както предишната.

- Доктор Бенедикт, благодаря, че бяхте откровена в трудно за вас време. - Лоугън стана. - Благодаря и за извинението вместо Карбън.

Лора Бенедикт също стана. Очите ѝ бяха зачервени и подути, но сега поне бяха сухи.

- Ако ви причинява неприятности, само ми кажете. По някаква причина около мен е като котенце.

Щом се озова в апартамента си, Лоугън въведе няколко бележки в кодиран файл в компютъра си - едно изречение за Лора Бенедикт и няколко за Роджър Карбън. След като вече беше разговарял с всички от първоначалния си списък, се зае отново да прочете кратките им досиета. После създаде една електронна таблица, също защитена с парола, в която въведе всички имена с кратка бележка защо са избрани за разпит. След това сортира имената по различни групи. Едната група се състоеше от хора като Иън Олбрайт и Ким Миколос, които бяха работили със Стречи. Друга група, в която влизаше Роджър Карбън, се състоеше от хора, които бяха станали свидетели на странното поведение на Стречи в дните преди неговото самоубийство. Имаше и една последна група: онези като Терънс Макарти, лингвиста, на които Карбън беше лепнал етикета „другите“. В последната група имаше пет имена. Едно от тях беше на Лора Бенедикт. Енигмологът го отбеляза с чавка - поведението ѝ беше резултат на обикновена скръб.