Линкълн Чайлд - Забравената стая

Изглежда щеше да се наложи да почака за отговора.

След като нагласи ъгъла на светлината от прожектора, се зае да изучава пепелта, която беше забелязал върху скарата на камината. Оказа се, че не е, както беше предположил в началото, дървесна пепел. По- скоро ставаше дума за останките на грижливо изгорена хартия. Протегна ръка и загреба шепа пепел, оставяйки малките извити късчета да се изсипят през разтворените му пръсти. След това поднесе ръката към носа си. Миризмата на изгоряло още се усещаше, но това не означаваше нищо. Хартиите можеше да са изгорени вчера или преди десетилетия.

В дъното на камината намери няколко парчета, които не бяха толкова грижливо унищожени. Там лежаха пет-шест късчета хартия, върху които още се различаваха по няколко букви. На повечето обаче те бяха твърде малко, за да са от полза - бяха само фрагменти. След като седна обаче, Лоугън внимателно ги отдели настрана. По-интересни бяха останките от стара снимка - може би беше една от свалените от стените. Макар по-голямата част да беше изгоряла, долният край още се виждаше. Той различи част от писалище - вероятно беше работната маса, която стоеше тук в стаята. Върху нея се виждаха няколко листа хартия и различни списания и вестници, но всичко беше прекалено размазано, за да може да се прочете.

Зад писалището стояха трима души в бели престилки. Виждаха се само техните торсове - всичко, хванато от обектива над тази височина, беше изгоряло. Лоугън отдели и парчето снимка настрана.

Последното късче хартия, което можеше да се спаси, изглежда, беше част от паметна бележка. Беше написана на ръчна пишеща машина, очевидно преди много десетилетия. Макар много изгоряла и избледняла, когато седна на работната маса и се вгледа по-внимателно, Лоугън успя да разчете един фрагмент: Проект „Грях“.

Проект „Грях“. Десният край на страницата беше изгорял и втората дума очевидно не беше цяла.

Или бъркаше?

Точно в този момент Лоугън замръзна. Инстинктите му, на които беше свикнал да се доверява, дадоха най-висока степен на тревога и започнаха да помпат адреналин в кръвоносната му система. Какво беше това?

Ето отново: нещо, което звучеше като прокрадващи се стъпки, след това леко скърцане на паркетна плочка. Изглежда идваше отвъд стената - откъм противоположната стена на онази, през която беше влязъл в помещението.

Лоугън бързо се изправи - оказа се прекалено бързо, защото столът, на който седеше, падна назад, стоварвайки се на пода.

Остана напълно неподвижен, напрегнато заслушан. Дълго време цареше пълна тишина. После се чу онова, което Лоугън сметна за леко потропване на крачки, които бързо се отдалечават.

Той грабна фенерчето, излезе приведен през отвора и се забърза по коридора, като се придвижваше колкото може по-бързо през разрушените и недостроени кабинети, зарязаните инструменти и машини, пресичащите се коридори, опитвайки се да стигне до другата страна на крилото. След пет минути безплодно търсене се спря, дишайки тежко. Загаси фенерчето и се ослуша в мрака. Не се чуваше звук, не се виждаше светлина - нищо, което би могло да издаде чуждо присъствие. Западното крило изглеждаше напълно пусто.

Светна фенерчето отново и тръгна обратно към забравената стая, но вече много по-бавно.

С лек шепот вратите на асансьора се отвориха в лошо осветения коридор на мазето. Джеръми Лоугън знаеше, че заедно с няколко други района подземният комплекс на „Лукс“ беше напълно забранен за посетители, гостуващи за кратко изследователи и дори за някои от работещите на четири часа служители. В резултат на това нямаше нужда да се поддържа елегантността на стила рококо, както в достъпните за външни хора райони. Например коридорът, в който се беше озовал, имаше стени, облицовани с камък и извити тавани, които леко напомняха римските катакомби. Въздухът беше чист и студен, без миризма на влага и мухъл.

Погледна часовника си: един и петнайсет след обяд.

Откриването на забравената стая и съкрушителната ѝ тайнственост и странност му се бяха отразили много по-силно, отколкото предполагаше в началото. Тази сутрин се бе събудил с необичайна апатия, все едно не знаеше каква ще бъде следващата му стъпка или накъде да поеме. Обаче Нюпорт притежаваше забележително богата общинска библиотека и едно посещение в нея след закуска, по-специално на сбирката ѝ от микрофилми и видеоматериали, прогони всички негови съмнения. Макар да не знаеше каква точно трябва да е следващата му стъпка, поне носеше зачатъка на една идея.