Линкълн Чайлд - Забравената стая

Олафсон постоя закратко в мълчание, докато схване чутото. После отвори уста, за да каже нещо, но само поклати глава и се отказа.

Лоугън пусна табелката отново на пода.

- Кой от хората тук може да ми разкаже повече за Западното крило?

- Каква ирония - Стречи щеше да е подходящият избор. През последната половин година той живееше с това място. - Олафсон замълча, сякаш обмисляше нещо. - Виж, по-добре да не казваме на никого за това помещение. Или поне докато не разберем за какво е било използвано и защо е било зазидано.

- А аз ще се заема с изучаването на оригиналните чертежи в кабинета на Стречи. Искам да видя как това помещение се свързва с околните. И дали няма още някакви тайни в Западното крило, за които не знаем. - Лоугън погледна директора. - Има още нещо. Онази вечер, по време на вечерята, Роджър Карбън ми каза да „попитам за другите“.

- За другите - бавно повтори Олафсон.

- Споменах го на Пери Мейнард, но той избегна отговора.

Олафсон се смръщи.

- Карбън е блестящ психолог, но има доста разрушително влияние. - Той се поколеба. - Преди смъртта на Стречи имаше... ъъъ... имаше няколко доклада за... твърде странни произшествия с други обитатели на „Лукс“.

- Доколко странни?

- Нищо особено тревожно. Със сигурност нито едно от тях не може да се сравнява с онова, което се случи на Уил. Чуване на гласове, виждане на неща, които не са били там.

Нищо особено тревожно.

- Кога точно се е случило това?

Олафсон се замисли.

- Може би преди месец. Най-много шест седмици.

- Колко време продължи?

- Седмица-две.

- Колко хора са били засегнати?

- Петима-шестима. Не мислим, че има връзка, затова не искахме да започнеш с погрешна следа.

- Можеш ли да ми дадеш списък с имената на пострадалите?

Олафсон се смръщи.

- Джеръми, наистина не мисля...

- Не мога да си позволя да пренебрегвам следи. А това определено ми звучи като следа.

- Но... съмнявам се, че засегнатите ще искат другите да научат за това.

- Карбън знае.

Олафсон отново се поколеба.

- Аз съм сигурен, че няма да са склонни да говорят за това. То е... мисля, че ще се чувстват неловко.

- Имам голям опит в работата с неловки преживявания. Ще ги уверя, че могат да разчитат на моята дискретност.

Когато Олафсон не отговори, Лоугън продължи:

- Виж, Грегъри, ти ме повика тук. Не може да искаш да започна разследване, а после да ми връзваш ръцете.

Олафсон въздъхна.

- Добре. Обаче трябва да си крайно тактичен. Името на „Лукс“ като консервативна, сериозна институция е нашата най-голяма ценност.

- Знам.

- Чудесно. Ще се погрижа да получиш списъка.

Олафсон се огледа още веднъж на светлината от фенерчето, а по лицето му отново се изписа неверие. След това се обърна и без повече разговори позволи на Лоугън да го изведе от потъналата в сенки стая обратно в населените части на института.

По-късно същия ден, когато повечето от дейностите за вечерта приключиха, Лоугън се върна в стаята, след като изчака „Лукс“ отново да утихне. Разбира се, вероятността да срещне някого в Западното крило беше малка, но въпреки това не искаше да рискува.

Освободи брезента от пироните и го заметна настрана, след това се приведе и мина през отвора, както вече беше правил. В едната ръка държеше фенерче, а в другата - прожектор с волфрамова лампа като тези, които се използват в киното. Беше го взел назаем от озадачения Иън Олбрайт. Постави го в ъгъла на сгъваемата му стоика, след това разви кабела до контакта под работната маса. Върна се при прожектора и го включи. Изведнъж пространството беше залято от бляскава светлина. Искаше или по-скоро имаше нужда от тази ярка светлина за подробното проучване, което възнамеряваше да предприеме.

Опасността, която усети още щом прекоси прага на забравената стая, не беше изчезнала. Обаче под 800-те вата бяла светлина, която сценичният прожектор осигуряваше, тя се държеше на разстояние.

Под едната мишница Лоугън стискаше дълга ролка хартия. Свали мешката от рамото си, сложи я на работната маса заедно с фенерчето и ролката и започна с ръка да заглажда листовете. Това бяха оригиналните чертежи на „Лукс“, които същия следобед беше взел от кабинета на Стречи. Запрелиства ги, докато не намери плановете на Западното крило. В малък рамкиран правоъгълник в долния край пишеше: „Резиденция на Делаву. Архитект М. Флуд. 1886“.

Големият син лист беше покрит с гъсти линии, мерки, ситно изписани технически бележки, но малко по-малко той успя да го разчете. Наум сравняваше оригиналното състояние на крилото с концепцията, която Стречи и неговите работници бяха осъществявали. Ставаше ясно, че стаята, която беше открил, я няма в чертежите. Всъщност мястото, където сега се намираше, беше проектирано, поне частично, да бъде стълбищна шахта. Това означаваше две неща: или че помещението е било вградено в крилото след първоначалното изграждане на къщата... или че плановете са били преработени с цел да се скрие съществуването на стаята.