Линкълн Чайлд - Забравената стая

Лоугън беше прекарал почти целия следобед в кабинета на Стречи, преглеждайки неговите доклади, бележки, ръкописи. Понякога сам, понякога с помощта на Ким Миколос. Видя онова, което беше очаквал: ясни признаци, че изследванията на Стречи вървят със забавено темпо. Но както му беше казала Миколос, човекът всъщност поставяше корона на житейските си постижения и много се наслаждаваше на този процес. Никъде в различните бележки и съчинения нямаше признаци на разочарование, а по-скоро на спокойно задоволство, че има важни достижения в своята област. Лоугън сега се почувства уверен, че каквото и да бе предизвикало самоубийството на Стречи, няма нищо общо със залеза на неговата кариера.

В кабинета му имаше и няколко дебели папки, свързани с преустройството на Западното крило. Тъй като се почувства затрупан с информация, Лоугън ги бе опаковал и изпратил в своята стая за по-късно проучване. След това беше отишъл да разговаря с лекаря на „Лукс“. Двамата прекараха двайсет минути в преглед на психическата и физическата история на Стречи. Както беше посочил Олафсон, всички тестове и прегледи показваха, че Стречи е бил в отлично здраве за човек на неговата възраст, без признаци за някогашни или бъдещи заболявания.

Сега се върна в гостната. Беше таил слаба надежда, че Стречи може да си е водил дневник или лични записки, но нямаше следа от нещо такова. Бръкна в мешката, извади видеокамерата и обиколи още веднъж апартамента, заснемайки помещенията. Върна камерата на място и извади малък бележник и правоъгълно устройство с размерите на полицейска радиостанция. В долната част имаше копче, а на горната голям аналогов циферблат. Това беше портативният му детектор на електромагнитни вълни. Обиколи още веднъж апартамента, като наблюдаваше внимателно иглата на датчика и от време на време записваше нещо в бележника. Накрая извади още един ръчен уред от мешката, който беше осеян с копчета и продълговати ключове, но вече с дигитален циферблат. Това беше броячът на йони във въздуха. Взе няколко проби, но откри, че йонизацията на въздуха не е по-различна от тази в други райони на замъка, където вече беше правил замервания.

Погледът му обиколи помещението и се спря върху антикварното радио. Беше от моделите с форма на катедрала. Несъзнателно завъртя копчето за пускане. Нищо не се случи. Изпълнен с любопитство, го вдигна, обърна го и отвори задния капак. Вътре цареше хаос от кафяви и жълти кабели и стари чаркове, обаче радиолампите бяха сменени с по-модерни части. Той сви рамене, остави го на лавицата и се отдалечи.

Прибра уредите и бележника обратно в мешката и избра креслото, което изглеждаше най-удобно, като се имат предвид стоящият наблизо статив за книги и изтритата опора за краката - очевидно това беше предпочитаното от Стречи място - седна, затвори очи и зачака.

Още твърде малък, Лоугън беше открил, че е емпат - човек с уникална, почти свръхестествена способност да усеща чувствата и емоциите на другите. Понякога, ако тези чувства бяха много силни, ако лицето беше живяло някъде достатъчно дълго време, Лоугън можеше да ги усети дори живелият там да беше напуснал.

Седеше под приглушената кехлибарена светлина и се освобождаваше от своите собствени чувства и грижи в очакване стаята да му проговори. В началото не усещаше нищо друго освен неясно чувство на безопасност и удобство. Това не беше изненадващо: нямаше улики, нито скрити скелети, нито емоционални проблеми, които можеха да накарат Стречи да...

В този момент се случи нещо странно. Докато Лоугън си седеше там отпуснат, със затворени очи, започна да чува музика. В началото беше тиха, толкова тиха, че едва се долавяше. Докато чакаше с нарастващо внимание обаче, тя започна да става по-ясна: чувствена и много романтична.

Това никога не се беше случвало. Като емпат Лоугън беше свикнал да получава израз на емоции, силни чувства, от време на време откъслечни спомени. Но никога сензорни стимуланти като музика. Той се изправи на стола, отвори очи и се огледа, за да провери дали музиката не идва от съседните помещения.

И тя веднага спря.

Лоугън стана, загаси лампите и пак седна в креслото. В началото отново не се случи нищо. Усещането за удобство и музиката бяха изчезнали. Постепенно осъзна, че вместо усещането за благополучие, което беше изпитвал по-рано, сега долавя слабо, много слабо определена несигурност, обърканост и тревога.

И тогава пианото засвири отново. Тихо в началото, после по-силно. Чувствената романтична мелодия отново звучеше, но докато Лоугън слушаше, тя бавно се променяше. Стана странна, натрапчива, подлудяващо сложна: дълги пасажи с все по-стремителни арпеджиа в минорен лад. В музиката имаше нещо тревожно, неизказано - нещо вплетено в сложните пасажи, почти под равнището на проумяване, което се стори на Лоугън почти сатанинско.