Линкълн Чайлд - Забравената стая

Миколос тихичко се засмя, макар очите ѝ още да бяха зачервени.

- И двамата играехме ролята на Бозуел. Уилърд се гордееше с работата, която беше свършил. Гордееше се съвсем искрено. Затова искаше да я хроникира. Не само за себе си, но и за потомството. Или онова, което минава за потомство тук, в „Лукс“.

- Разбирам. - Лоугън се замисли за миг. - А другата работа, която е почнал преди няколко месеца? Да ръководи реконструкцията на Западното крило?

За миг по лицето на Миколос премина сянка.

- В началото не споменаваше нищо за нея. Във всеки случай нищо отрицателно. Не беше и характерно за него - никога не би злословил за когото и да било или за каквото и да е. Но си личеше, че никак не е доволен. По това време единственото, което искаше, беше да завърши работата си. Може би да понамали седмичното работно време, за да успява и да излиза с лодката. Но с времето тази работа започна да го интересува все повече. В нея влизаше доста архитектурно планиране и дизайн - това му беше наистина приятно.

- Разбрах, че е работил в тясно сътрудничество с фирмата, построила тази сграда.

- Да, „Флуд и съдружници“.

Лоугън си пое дълбоко дъх. Следваше трудната част.

- Още само един въпрос. Можеш ли да ми разкажеш за събитията, които доведоха до нападението на доктор Стречи срещу теб?

Миколос не отговори.

- Не бързай. Разкажи ми всичко със свои думи.

Тя извади чиста кърпичка от кутията.

- Случи се толкова постепенно, че в началото не забелязах. Мисля, че най-напред се появи раздразнението. Обаче той никога не се беше дразнил. Никога. Беше най-милият човек, който можеш да си представиш. През тези повече от две години, докато работих с него, никога не бе повишавал тон. И после започна да се зъби на хората - секретарки, разсилните, дори на мен - веднъж. И да се държи странно.

- В какъв смисъл странно?

- Махаше с ръце пред лицето си, все едно иска да прогони нещо. Взе да си тананика, както правят децата, когото някой, когото не харесват, продължава да им говори. Към това трябва да добавим и... мърморенето.

- Чух, че си е говорил сам. Долавяла ли си какво казва?

- До последните един-два дни си мърмореше под носа. Мисля, че не го съзнаваше. Каквото чувах, беше в по-голямата си част глупости.

- Опитай да си спомниш.

Миколос се замисли за момент.

- Неща като: „Спри. Спри, не го искам. Махай се. Няма да го направя и не можеш да ме накараш“.

- После? - леко я подтикна Лоугън.

Миколос нервно облиза устните си.

- Нещата рязко се влошиха през последните няколко дни. Затваряше вратата на кабинета си, започваше да крещи и да хвърля разни неща. Не разговаряше с мен. Виждах го да минава и рязко да стоварва длани върху ушите си. И после миналия четвъртък... изглеждаше толкова разстроен, толкова объркан, че отидох при него, сложих ръка на рамото му и попитах дали мога някак да му помогна. Изведнъж се обърна към мен... - Тя направи пауза. - О, мили боже, лицето му съвсем не приличаше на неговото - зачервено, яростно, очите широко отворени и вторачени... но не беше само ярост, а също така отчаяние и може би безпомощност... Той отблъсна ръката ми, хвана ме за раменете, бутна ме на бюрото... стисна ме за шията и започна да ме души... вдигнах клавиатурата и я запратих в лицето му...

Жената стана на крака.

- Тогава ме пусна. Минах зад бюрото си, вдигнах телефона и се обадих на рецепцията и в кабинета на доктор Олафсон. Минута по-късно трима лабораторни асистенти нахлуха тук и извлякоха Уилърд навън. Той крещеше и пищеше с пълно гърло, риташе с все сили... тогава го видях за последен път.

Тя се обърна и отново седна зад бюрото си, дишайки тежко.

- Благодаря - каза тихо Лоугън.

Миколос кимна. Помещението потъна за малко в мълчание.

- Моля да ми кажеш - започна Миколос. - Казват, че се е самоубил, но аз не вярвам.

Лоугън не отговори.

- Моля те да ми кажеш. Как го е направил?

Лоугън се поколеба. Знаеше, че управителният съвет не иска това да се разчува. Обаче тази жена му беше помогнала въпреки неприятното усещане, което сигурно още изпитваше.

- Не бива да се разчува.

- На никого няма да кажа.

Лоугън я погледна преценяващо. След това обясни:

- Използвал е един от тежките прозорци в библиотеката за посетители, за да се обезглави.

- Какво... - Миколос покри устата си с ръка. - Колко страшно! - После сви ръката си в юмрук. – Не - поклати тя глава. - Това не може да е бил Уилърд.

- Какво искаш да кажеш?

- Очевидно нещо у него не беше наред. Може да е бил болен - нямам представа. Но той никога не би се самоубил. Никога. Имаше твърде много неща, за които да живее. Той беше най-разумният и неприбързан човек, когото съм познавала. Освен това... достойнството беше нещо важно за него. Никога не би се самоубил, особено по такъв начин.