Линкълн Чайлд - Забравената стая

В този момент покрай музиката започва да надушва нещо - миризма, която по някакъв начин беше част или в пакет със самата музика - все по-силната отвратителна воня на горяща плът.

Изведнъж го споходи спомен или може би предчувствие: стара къща, от чиито прозорци излизат буйни пламъци...

Той скочи рязко от креслото. Устата му беше пресъхнала, а сърцето блъскаше лудо в гърдите. Залитна в мрака към ключа и светна лампите, след това се облегна на стената, като си поемаше въздух с отворена уста и клатеше глава, за да прогони все по-плашещата музика.

След няколко минути дишането му се беше нормализирало. Взе мешката си, преметна я през рамо и излезе през вратата в коридора, протегна ръката си вътре, за да изгаси лампите, и след като заключи, прибра ключа в джоба. После закрачи надолу по елегантния коридор към своя апартамент, като по пътя внимаваше да държи съзнанието си колкото може по-празно.

Центърът за поддържане на парка и инфраструктурата се намираше в подобно на хангар помещение източно от сградата, разположено в средата на нещо като миникампус от други постройки. Макар фасадата му очевидно да беше замислена като имитация на „Дарк Гейбълс“, големите плъзгащи се врати и плоският покрив разкриваха истинската му същност.

Джеръми Лоугън влезе през входа за служители и се озова в подобно на пещера пространство. В далечния десен край имаше цяла дузина земекопни и градинарски машини: индустриални косачки, дробилки, трактори „Кубота“, лентови каналокопачи и още половин дузина екзотични апарати бяха подредени там и лъщяха готови за употреба. Зад тях се виждаха две сервизни отделения с голяма секция за резервни части. В сервизните отделения механици в гащеризони работеха върху разглобени машинарии. В средата на центъра за поддръжка имаше няколко дълги, масивни индустриални лавици, които се издигаха от бетонния под до тавана. Върху тях бяха подредени палети, пълни с всевъзможни неща, нужни, за да не спира работа мозъчният тръст: от електрически контакти до пластмасови тръби, от транзисторни схеми до водопроводни части и канцеларски материали - всички грижливо етикетирани и подредени. Следваше просторна работилница за металообработка. Накрая покрай лявата стена на Центъра за поддръжка се виждаха малка група кабинки, където служители чукаха по компютърни клавиатури или говореха по телефона. Лоугън се приближи до най-близкия работник и го попита как да стигне до кабинета на Иън Олбрайт. Мъжът му посочи метална стълба, закрепена към най-близката стена.

Кабинетът на Олбрайт беше малък, но функционален. Една от стените беше стъклена и гледаше към неговото царство по поддръжката. Самият Олбрайт беше на средна възраст, заоблен, с червен нос на пияница и очевидно весел нрав.

- Сядайте - каза той и се усмихна, докато се настаняваше на края на бюрото сред фактури, поръчки и паметни бележки. - Доктор Олафсон се обади, че ще дойдете.

Олбрайт говореше с акцента на лондонската работническа класа, което се стори освежаващо на Лоугън след задушаващата академична атмосфера в замъка.

- Благодаря - отговори той и седна. - Господин Олбрайт, трябва да призная...

- Иън, ако обичаш.

- Иън, трябва да призная, че не съм съвсем сигурен какви са задълженията ти според длъжностната характеристика. Някои те наричат „управител на инфраструктурата“, а други - „управител на парка“.

Олбрайт отметна глава назад и се засмя. После махна в западна посока към главната квартира на „Лукс“ и отново се засмя.

Смехът на началника беше заразителен и Лоугън усети, че устните му се разтягат в усмивка. Изведнъж му се дощя да не си разваля настроението.

- Всъщност съм дошъл, за да разговаряме за един от обитателите на замъка

- Ах, кой ли ще е това?

- Уилърд Стречи.

Усмивката веднага изчезна от лицето на Олбрайт.

- О - каза той с отчетливо по-приглушен тон. - Ужасно нещо.

- Така е.

- Той беше добър. Не като някои, които се отнасят към мен и хората ми като към слуги и не дават пет пари за нас. Доктор Стречи беше винаги учтив. Винаги имаше добра дума за нас.

- Управителният съвет ме помоли да разследвам обстоятелствата около смъртта му.

- Ясно. Ужасна работа - повтори Олбрайт, после се наведе заговорнически към Лоугън. - Колко знаеш?

- За какво?

- За неговата смърт.

Лоугън се поколеба.

- Почти всичко.

Олбрайт кимна. После прошепна:

- Аз намерих неговата... - Той замълча и посочи главата си. - По това време подрязвах тревата край пътя. Бях долу, близо до Източното крило, правех откос и хвърлях тор. - Той направи гримаса, когато си припомни преживяното. - Казаха ми да си мълча за това.