Джеймс Патерсън: Смърт по сценарий

— Нещо против да се присъединя към теб? — попитах аз и се настаних на канапето срещу нея. — Излъчваш силен сигнал "девойка в беда", а аз имам от онзи специфичен ген "рицаря спасител на бял кон".

— Мислех, че всички ченгета имат този проблем — отвърна тя. — Но ти си първият, който идва и се опитва да ме разведри.

— Това е, защото от всяка твоя клетка струи посланието, че си психологът на отдела — заявих аз. — Страх ги е да дойдат и да седнат срещу теб, за да не започнеш да ги анализираш.

— Какво има да се анализира? Всички те са луди, задето са станали ченгета, а щом са ченгета, ще си останат луди.

На масата пред нея стоеше купчинка от отворени пакетчета захар. Взех едно.

— Като дете съм чел цялата поредица "Братята Харди" — похвалих се аз. — И ако съдя по количеството захар, което е минало през ръцете ти, предполагам, че си тук от около четиридесет минути.

— Един час — поправи ме тя, след като погледна часовника си.

— Предполагам, че и психолозите си имат проблеми, които не ги оставят да спят през нощта — казах аз.

— Проблемът е един и същ всяка нощ — обясни тя. — Фред.

— Мислех, че разводът ви е приключил преди две седмици. Според законите на щата Ню Йорк той не би трябвало да е твой проблем.

— Снощи ми написа имейл. Сгодил се е — каза тя.

— Хм — кимнах и погладих замислено въображаемата си брадичка. — И как по-точно ви накара да се чувствате това? — попитах с лек немски акцент.

Тя се разсмя.

— Това е най-лошата имитация на доктор Фройд, която някога съм виждала.

— Всъщност се правех на доктор Фил, но не се отклонявай от въпроса.

— Виж, не ми пука дали копелето ще се ожени отново, но щях да се чувствам по-добре, ако му беше отнело малко повече от две седмици, за да преживее раздялата.

— Права си, докторе — отвърнах аз. — Можеше да почака, докато ти я преживееш. Или, я почакай — ти вече си я преживяла!

Тя се засмя отново.

— Аз приключих с Фред две години преди развода.

— Е, значи сега някоя друга жена ще страда. Всички печелят — заявих аз.

— Много ти благодаря — отвърна Черил. — Сега е мой ред да играя доктор. Теб какво не те остави да спиш, че си станал толкова рано?

— Тази седмица ще е голяма лудница — обясних аз. — Тълпа свободомислещи холивудски знаменитости ще се изсипе в Ню Йорк и аз трябва да съм в бойна готовност за пристигането им.

— Разбирам — отвърна Черил. — И това няма нищо общо с факта, че днес е първият ден, в който мястото на твоя партньор ще заеме бившата ти приятелка.

Черил Робинсън знаеше всичко за миналото ми с Кайли. Разказах ѝ го една нощ по време на някакво служебно парти по случай пенсиониране. Черил умееше да изслушва, а аз бях достатъчно пиян, за да се разкрия пред нея. Не съжалявах. Всъщност това имаше терапевтичен ефект, тъй като можех да говоря със специалист и в същото време разговорът ни да е неофициален.

— Знаеш ли, мисля, че си права. Кайли наистина започва днес — отговорих аз. — Всъщност така и не ти благодарих, че ѝ помогна да получи работата.

Ако трябва да посоча едно-единствено прекрасно нещо у Черил Робинсън, то това ще е усмивката ѝ. Изглежда така, сякаш се управлява от специален бутон и в мига, в който бъде задействан, тъмните очи, белите зъби и плътните ѝ устни грейват изведнъж. Малката ми забележка, която може да ѝ е напомнила за нещо друго, явно натисна този бутон и аз бях заслепен от хилядамегаватовата ѝ усмивка.

— Добър опит, детектив — каза Черил. — да прехвърлиш отговорността. Само че не съм помагала на Кайли Макдоналд да получи работата. Тя се справи съвсем сама. Капитан Кейтс ме помоли да прегледам досието ѝ неофициално. Беше блестящо. Очевидно фактът, че двамата сте имали вземане-даване преди време, не е навредил по никакъв начин на кариерата ѝ.

— Да се надяваме, че това няма да навреди и на моята кариера — казах аз и вдигнах импровизирана наздравица с чашата кафе.

Черил постави нежно ръката си върху моята и се кълна, че за миг щях да изпусна кафето.

— Зак — каза тя с мек тон, — престани да се самосъжаляваш. Остави каквото е било в миналото и започни на чисто.

— Добър съвет, докторе — отвърнах аз и покрих ръката ѝ с шепа. — Важи и за двама ни.

В старинната сграда от червени тухли със сини парапети и теракотени корнизи на Източна 67-а улица между Трето авеню и "Лексингтън" от 1880 година се помещава 19-о полицейско управление. Изтегнала се като стар звяр, достолепната пететажна сграда разполагаше с достатъчно пространство да побере над двеста униформени полицаи и десетки детективи, които покриват района на Горен източен Манхатън.