Джеймс Патерсън: Смърт по сценарий

Хамелеона си пое дълбоко дъх. Лекси беше умна. Беше сред най-добрите студенти от випуска си в университета в Южна Калифорния, но интелектът ѝ отстъпваше място на ненаситната ѝ мания за тривиални неща като хороскопи, холивудски клюки и интернет чатове.

— Няма значение дали ѝ изневерява, или не — каза той. — Ако Еди не излезе, Иън също няма да се появи.

— Трябва да излязат — заяви Лекси. — Така е според нашия сценарий.

Хамелеона се засмя.

— Мисля, че в момента Мюленберг е при нея в караваната и ѝ обяснява, че е така и според неговия сценарий.

— Ей, задник! Да, точно ти с телефона!

Хамелеона се огледа. Отново беше онзи глупак асистент-режисьорът.

— "Без телефони на снимачната площадка" наистина означава без телефони.

— Съжалявам. Стоя тук от цяла вечност и ми стана скучно — оправда се той.

— Ти си статист — сряза го асистент-режисьорът. — Плаща ти се, за да ти е скучно. Махни тоя телефон или се пръждосвай заедно с него.

— Да, сър! — отвърна той и прошепна в шепата си. — Лекс, трябва да затварям. И без повече обаждания, става ли?

— По дяволите! — отвърна тя. — Тогава как ще знам кога си приключил със заснемането на следващата сцена?

— Всичко ще бъде в TMZ — каза Хамелеонът. — Гарантирам ти.

Събудих се изпълнен с гняв. Наоколо беше съвсем тъмно, ако не броим светещите цифри 03:14 на дигиталния часовник. Щеше ми се да поспя още три часа, но единственото приспивателно в апартамента беше зареденият пистолет върху нощното шкафче, който с удоволствие бих използвал срещу тъпото копеле, вкарало партньора ми в болница.

Светнах лампата. Под шкафчето имаше навита на руло лилава постелка за йога и реших, че тридесетина минути сукхасана и "протягащо се куче" ще отпуснат мускулите ми и ще ме освободят от стреса.

Наистина свършиха работа.

Към 04:15 вече бях взел душ, бях напълно облечен и пиех чаша зелен чай. Не е любимата ми напитка, но Ерика, инструкторът ми по йога, се кълне, че зеленият чай щял да прочисти чакрите и да помогне на тялото ми да се справи с физическото и психическо напрежение. Бях ѝ обещал, че ще го изпробвам за месец. Правех го само насаме. Ако някой в работата ми надушеше аромат на чаени листенца, щяха да ме скъсат от майтап.

Аз съм детектив първа степен Зак Джордан от Нюйоркското полицейско управление.

В Ню Йорк Сити има тридесет и пет хиляди ченгета и аз съм един от седемдесет и петимата щастливци, назначени в Екипа за разследване на престъпления срещу публични личности.

Екипът беше създаден по идея на кмета. Той е сериозен бизнесмен, който вярва, че управлението на града е като управлението на самолетна компания — винаги гледаш да угаждаш на клиентите с платинени карти. В Ню Йорк това са свръхбогатите, изключително влиятелните и невероятно известните.

Налага се всеки ден да служа и да защитавам милиардери от "Уолстрийт", спортни звезди с договори за седемцифрени суми, силните на деня и звездите от шоубизнеса. Последната група ни създава най-много работа, вероятно защото повечето от тях са толкова желани, че ги притесняват преследвачи; толкова богати, че непрекъснато ги обират; и толкова ненавиждани, че стават жертва на убийства.

Естествено, от името "Екип за разследване на престъпления срещу публични личности" става ясно, че имаме специален отдел, посветен на нуждите на каймака на градското общество. Това си е вярно, но не е политически коректно, затова кметът беше помолил (да се разбира "наредил") името да не се афишира.

Наричат ни отдел "Специални клиенти" и за ченге от Ню Йорк това е възможно най-страхотната работа.

Чаят ми изстиваше, затова му сложих захар и пъхнах чашата в микровълновата фурна. Тридесет секунди по-късно беше по-горещ и по-сладък, но все още имаше вкус просто на чай. Включих компютъра и си проверих пощата. Имаше съобщение от Омар, което гласеше само: Хей, Зак, днес е ГОЛЕМИЯТ ДЕН. Гледай да не строшиш някой крак. LOL[4] Акроним на израза laughing out loud — смея се с глас; бурен смях. — Б.р. . Омар.

Натиснах бутона за отговор и написах: "Радвам се, че поне един от нас намира това за забавно".

Омар Шанкс е или по-скоро беше мой партньор до миналата седмица, когато отборът по софтбол на полицейското управление игра ежегодния благотворителен мач с пожарникарите и някакъв глупак от пожарната направи плонж към втора база, за да пресече атака, но се натресе в краката на Омар, счупи му глезена на левия крак и му разкъса сухожилието. Според докторите Омар ще е вън от играта поне още четири месеца, затова тази сутрин аз ще се сдобивам с нов партньор.