Питър Мей - Черната къща

Фионлах навъси чело и подритна една мидена черупка.

— Баща ми се мъчи да ми намери работа във фабриката.

— Не звучиш много възторжен.

— Защото не съм.

— А какво искаш да правиш?

— Да се махна от този проклет остров.

— И какво ти пречи?

— Къде да отида, като не познавам никого навън?

— Познаваш мен.

Фионлах го изгледа.

— Да, бе, от вчера.

— Виж… Сега може и да не мислиш така, но това е магично място. Въпросът е, че го разбираш чак когато си прекарал известно време далеч оттук. — Самият Фин едва сега започваше да го осъзнава. — И ако не го напуснеш, ако прекараш цял живот тук, понякога начинът, по който възприемаш света, се изкривява. Наблюдавал съм го при много хора.

— Такива като баща ми? — попита Фионлах, устремил взор напред по протежение на плажа.

— Някои просто нямат шанса да заминат. Или не се възползват от него, когато се появи.

— Но ти си го направил.

— О, аз нямах търпение да се махна. И няма да отрека, че се почувствах чудесно. Но и сега е чудесно да се върна.

— Значи си решил да останеш?

— Най-вероятно не. Но това не значи, че не би ми се искало.

— И какво ще правя, ако замина?

— Можеш да постъпиш в колеж. А после в университет, ако получиш достатъчно високи оценки.

— Ами ако реша да постъпя в полицията?

Фин не отговори веднага.

— Това е добра професия, но не е за всеки. Виждаш всякакви неща — най-лошите страни от човешката натура. И последиците от тях. Неща, които си безсилен да промениш, но все пак си длъжен да опитваш.

— Като препоръка ли да го разбирам?

Фин се засмя.

— По-скоро не. Но нали някой трябва да върши и тази работа. А и сред ченгетата има доста добри хора.

— Затова ли напускаш?

— Кое те накара да решиш, че напускам?

— Спомена, че учиш задочно за програмист.

— Доста си проницателен, а? — Фин се усмихна замислено. — Да речем, че се оглеждам за алтернативи.

Почти бяха стигнали скалите, когато Фионлах го попита:

— Женен ли си? Имаш ли деца?

Този път отговорът му отне дълго време. Прекалено дълго. Отрицанието не искаше да се откъсне от езика му така лесно, както при Артър. Накрая отговори кратко:

— Не.

Младежът стъпи преди него върху първата скала и му подаде ръка. Той я пое и се издърпа нагоре.

— Защо би премълчал подобно нещо?

Отново Фин остана леко стъписан от прямотата му. Характерна черта, наследена от Маршели.

— Нима премълчавам?

— А нима казваш истината?

Фин го погледна право в очите.

— Понякога има неща, за които не ти се говори.

— Но защо?

— Защото говоренето те кара да мислиш за тях, а от мисленето те боли. — Репликата прозвуча остро и виждайки засегнатия израз на младежа, той отведнъж омекна. — Имах син. Беше осемгодишен. Но сега е мъртъв.

— Какво се случи?

Цялата му воля да удържи всичко в себе си се пропукваше под серията от безмилостни въпроси. Той клекна край едно езерце в скалите, проблясващо под слънчевите лъчи, и прокара пръсти през топлата му солена вода. От допира по лъскавата повърхност пробягаха вълнички светлина, разбивайки се в миниатюрните брегове.

— Блъсна го кола. Жена ми и Роби пресичали улицата. Нямало никакво движение, когато колата изневиделица връхлетяла иззад ъгъла и ги ударила и двамата. Жена ми полетяла във въздуха и паднала върху предния капак. Вероятно това я е спасило. А Роби отишъл право под гумите. Шофьорът спрял само за миг, а после дал газ и избягал. Навярно е бил пиян. Не разполагахме с номера му, нито със свидетели, с нищо. Така и не успяхме да го хванем.

— Господи — рече тихо Фионлах. — Кога стана това?

— Преди малко повече от месец.

Младежът приклекна до него.

— Толкова съжалявам. Също и затова, че те накарах да изживееш цялата болка наново.

Фин махна с ръка.

— Не ставай глупав, синко. Откъде можеше да знаеш? — И усети как при произнасянето на думата „синко“ сърцето му прескочи. Погледна крадешком към младежа, но той сякаш бе потънал в размисъл. В този момент под гладката водна повърхност пред тях, отразяваща синевата на небето, нещо едва доловимо помръдна. — Виж, там има рак. С баща ти ги ловяхме по цели дузини навремето.

— Да, той често водеше и мен, когато бях малък. — Фионлах запретна ръкави, готвейки се да хване рака. Фин остана потресен при вида на ръцете му — и двете бяха покрити с морави синини чак до сгъвките на лактите. Той се пресегна и го сграбчи за едната.

— Как, по дяволите, се подреди така?

Момчето примигна и се отдръпна.