Питър Мей - Черната къща

— Ти обвини ли го?

— Защо да го правя? Той не ме е карал насила да се качвам на покрива. Скрои ми номер, но аз сам се вкарах в капана. Вярно, че махна стълбата, но не ме е блъснал, за да падна. Аз се паникьосах и сглупих. Никой друг не е виновен. — Калъм стисна совалката така, че кокалчетата му побеляха, преди да я пусне обратно в кошчето. — После, когато разбра, че не му се сърдя, спокойно можеше да реши, че съвестта му вече е чиста, и да спре да идва. Но не го стори. Ако някой ми беше казал навремето, че един ден ще се сприятеля с Ейнджъл Макричи, щях да реша, че се е побъркал. — Той поклати глава, сякаш и сам не можеше да повярва. — Но именно това стана. Посещаваше ме всяка седмица, работеше в градината, а после седяхме заедно с часове и си говорехме. За какво ли не.

Гласът му секна и очите му внезапно се наляха със сълзи. Той ги избърса с ръка и погледна стария си съученик.

— Ейнджъл не беше лош човек, Фин. Обичаше хората да го мислят за корав, но всъщност просто се отнасяше към тях така, както животът се бе отнесъл към него. Един вид възстановяваше равновесието. Аз видях в него друга страна — страна, която навярно никой друг не е виждал, дори собственият му брат. Страна, която той старателно криеше, но която показваше какъв е можел да бъде при други обстоятелства, при друг живот. Наистина не знам какво ще правя без него. — Още сълзи избиха върху клепачите му и се стекоха надолу по бузите. Едри, бавни, мълчаливи сълзи. Калъм направи усилие да ги спре и извади кърпичка, за да подсуши лицето си. Опита да се усмихне, но се получи по-скоро горчива гримаса. — Както и да е… Много мило от твоя страна да ме посетиш. Ако минаваш пак оттук, отбивай се.

— Калъм…

— Сега просто си върви. Моля те.

Фин се запъти неохотно към вратата и тихо я притвори след себе си. Отвътре станът отново заработи. Трака-трак, трака-трак. Полето отвъд купчината торф за горене бе огряно от слънце — подигравателно, ярко слънце, което само усилваше неговата потиснатост. Трудно му бе да си представи за какво са си говорили Ейнджъл и Калъм през всичките тези години. Но поне едно бе сигурно. Който и да бе убил Ейнджъл Макричи, това не беше Калъм. Бедният сакат тъкач вероятно бе единственият човек на земята, пролял сълза заради смъртта му.

Докато шофираше надолу по хълма, облаците, прииждащи откъм Атлантика, все повече се разкъсваха, отстъпвайки място на синева. Земята, която се простираше пред него, бе изпъстрена от светлини и сенки, гонещи се през полето, осеяно с къщи и ниви, огради и овце. Океанът от дясната му страна бе като твърдо проблясващо стоманено отражение на небето.

Докато подминаваше родния си дом, стомахът му се сви при вида на пропадналия покрив. Само няколко обрасли с мъх керемиди още се крепяха върху гредите. Мазилката на някога белите стени се бе изронила, прозорците липсваха, а входната врата стоеше отворена, разкривайки зад себе си тъмната празна черупка на къщата. Дори дъските на дюшемето бяха изкъртени. Само върху касата още личаха олющени останки от някогашната лилава боя.

Той отмести очи обратно към пътя и натисна газта. Дори да не знае накъде се е запътил, човек няма смисъл да гледа назад. В двора зад дома на Артър се мяркаше нечия фигура, приведена под вдигнатия капак на стар Мини Купър. Фин плъзна крак към педала на спирачката и сви по отбивката нататък. При звука от гумите върху чакъла фигурата се изправи. Беше облечена в работен комбинезон и той отначало я взе за Маршели, но после не без удоволствие видя, че всъщност е Фионлах. Угаси двигателя и слезе от колата. Нито предишната вечер, нито сутринта в бързината бе забелязал, че дворът зад къщата е пълен със стари возила — цели пет на брой, ръждиви и разглобени, с части, пръснати по тревата като кости на отдавна умрели животни. На земята до Фионлах стоеше отворена кутия с инструменти.

— Привет — поздрави той, като махна с омазаната си в масло ръка. В другата държеше гаечен ключ, а по лицето му също имаше черни следи.

— Как е, ще запали ли? — кимна към отворения капак Фин.

— Трудна работа. Предала е богу дух, сега се мъча да я съживя с изкуствено дишане.

— Е, дано скоро пак да излезе на пътя.

— Цяло чудо ще е, ако стане.

— Това е мини купър, нали? Навремето бяха много на мода.

— Да, и то оригиналът. Взех го за пет паунда от една автоморга в Сторноуей. Струваше ми повече да го докарам дотук, отколкото да го купя. Мама каза, че ако успея да го поправя, ще ми плати шофьорските курсове.