Питър Мей - Черната къща

— Щом се качите — упъти ни Ейнджъл, — ще видите насреща си капандурите на мансардата. Като запалят лампата в банята, ще разберете през коя трябва да гледате.

През цялото време се чудех какъв точно е номерът и какво ще открием, щом се озовем на покрива. Така или иначе връщане назад нямаше. Поне дъждът за момента бе спрял, а и луната хвърляше достатъчно светлина.

Калъм започна да се изкачва, но трепереше толкова силно, че цялата стълба под него задрънча.

— По-тихо, за бога — улови я с две ръце Ейнджъл, сетне махна с глава към мен. — Хайде, сираче, твой ред е. — И се ухили широко, което окончателно ме увери, че всичко ще свърши със сълзи.

Както и предположих, преминаването от стълбата на покрива се оказа сравнително лесно. Дори и за Калъм. Присъединих се към него, приклекнал върху плоската, залята с битум повърхност. Оттук се откриваше гледка над цялата околност и пристанището. Траулерите край кея изглеждаха като детски играчки, а отвъд, на хълма, се простираше градът, чиито улици образуваха мрежа от светли нишки между смълчаните домове. Далеч в пролива Минч се забелязваше танкер, пъплещ упорито на север през вятъра и вълните.

Стръмният скат на мансардата се издигаше точно пред нас. На него действително имаше няколко стъклени капандури, но нито една не светеше.

— А сега какво? — прошепна ми Калъм.

— Нищо. Просто ще седим и ще чакаме.

Настанихме се с гърбове, облегнати на бойниците, обгърнали коленете си с ръце, за да се сгреем. Погледнах часовника си. Стрелките показваха почти десет и пет. Някъде под нас долетя дрънчене и сподавен кикот и аз за миг се изкуших да зарежа всичко и да се върна, но мисълта за очакващия ни край пожарната стълба Ейнджъл бе достатъчна, за да ме накара да жертвам още няколко минути.

Изведнъж най-близката от капандурите се озари, хвърляйки върху покрива правоъгълник от жълта светлина. Очите на Калъм заблестяха и той изведнъж живна.

— Това трябва да е тя. Хайде, идвай. — И бързо запълзя нататък.

Реших, че след като и без това съм тук, нищо не пречи да погледна. Последвах го и около минута двамата клечахме под нивото на капандурата, събирайки куража да надзърнем. Чувахме как вътре тече вода, а някой се движи из помещението.

— Ти си първи — рекох. — По-добре побързай, преди прозорецът да се е замъглил от парата, че тогава няма да видим нищо.

— Вярно, не бях се сетил за това — сепна се той и като се повдигна на пръсти, залепи лице за стъклото. Миг по-късно просъска нещо и се смъкна отново до мен, позеленял от ярост.

— Копелета! Шибани копелета!

Никога не го бях чувал да ругае така.

— Какво има?

— Виж сам — рече той, дишайки шумно през носа. — Копелета!

Придърпах се нагоре по покрива на мансардата, докато не стигнах капандурата. В същия момент някой отвътре дръпна райбера и я отвори. И аз се озовах очи в очи с едра дебела белолика жена, поне шейсетгодишна, която носеше розова найлонова шапчица. И нищо друго. Изуменото ѝ изражение трябва да е било огледално копие на моето собствено. Двамата изпищяхме едновременно, после тя залитна назад и се пльосна във ваната, при което потръпващата ѝ бяла плът измести десетки литри гореща вода, заливайки целия под. За кратко останах парализиран, неспособен да откъсна взор от тлъстото създание, борещо се във ваната. Осветеното ми лице трябва да се е виждало ясно като бял ден, защото тя се бе вторачила в него, вирнала бедра високо във въздуха. Нямах никакво желание да гледам какво има между тях, но взорът ми сам се бе приковал там в безмълвен потрес. Жената си пое дъх, дълбоко и пресекливо, при което гърдите ѝ изскочиха като две розови планини над повърхността, и канският ѝ вик едва не ми спука тъпанчетата. Пуснах се и се приземих почти върху главата на Калъм.

— Какво стана? — облещи се насреща ми той.

— Не питай — поклатих глава. — Давай да се омитаме оттук!

Зад гърба ни продължаваха да се носят писъци:

— Помощ! Изнасилване!

Ще ти се , помислих си. Околните прозорци започнаха да светват. Притичах до мястото, откъдето се бяхме качили на покрива, чувайки Калъм да топурка зад мен. Промуших се между бойниците и спуснах крак, за да напипам най-горното стъпало на стълбата. Но там нямаше нищо.

— По дяволите!

— Какво има? — попита разтревожено Калъм.

— Онези гадове са махнали стълбата.

Едва сега осъзнах какъв е бил планът им. Да ни хванат в капан на покрива. Ана навярно изобщо е нямало да се къпе тази вечер, нищо чудно дори да е била в заговор с тях. Но не бяха предвидили, че някой друг ще взема вана — дебелата дама, която ни бе видяла и бе вдигнала на крак целия замък. Само въпрос на време бе да ни открият и тогава цялата история щеше да ни излезе през носа. Върнах се и отпуснах безсилно ръце. Гневът в мен се бореше с предвкусването на предстоящото унижение.