Питър Мей - Черната къща

— И защо?

— Защото е вярно, че тя е просто една малка мръсница. Ако я видя гола в банята, поне донякъде ще ѝ го върна.

— Не, имам предвид защо Ейнджъл ще ти прави услуга? Откакто се помниш, те смила от бой, а сега изведнъж ти стана най-добрият приятел?

Калъм сви рамене.

— Всъщност, като се замислиш, не е чак толкова лош.

— Да, бе — измърморих скептично аз.

— Както и да е, чудя се… — Той се поколеба.

От билото, над покривите на къщите можехме да видим зъбчатите кули на камъка, облени в светлина от другата страна на залива.

— Какво се чудиш, Калъм?

— Дали не би искал да дойдеш с мен.

— Сигурно се шегуваш! — изгледах го.

Не само че щяхме сериозно да загазим, ако ни спипаха да се промъкваме в чуждо училище в неделя вечер, но и силно подозирах, че цялата история е някакъв номер. Не ми се вярваше Ейнджъл да се е превърнал в чак такъв човеколюбец.

— Хайде, Фин, моля те. Не мога да го направя сам. Няма нужда да се качваш с мен на покрива или нещо подобно. Просто ела до замъка.

— Не!

Но вече знаех, че ще го направя. Макар и неохотно. Бях сигурен, че братята готвят клопка на клетия наивник. Все някой трябваше да се грижи за него. Ако отидех, имаше шанс да го предпазя да не си навлече прекомерни неприятности. Сега ми се ще да не го бях правил. Тогава може би нещата щяха да се развият по друг начин.

Беше мразовита нощ и вятър на пориви носеше сняг откъм пролива Минч. Никак не ми се щеше да напускам топлата сигурност на общежитието и да се впускам в някаква безумна авантюра с несигурен изход. Но вече бях дал обещание на Калъм, затова малко преди девет и половина ние се измъкнахме навън с вдигнати яки на дъждобраните и нахлупени над челата бейзболни шапки, скриващи лицата ни. Бяхме оставили един от прозорците на първия етаж отворен, за да се приберем. До него се стигаше по водосточна тръба, макар идеята да се катеря в подобно време никак да не ми се нравеше.

Сторноуей приличаше на призрачен град. Уличните лампи хвърляха бледни кръгове светлина върху празните тъмни улици. Богобоязливите му жители отдавна се бяха заключили в топлите си домове, за да гледат телевизия и да сърбат горещо какао, преди да се мушнат в леглата. От пристанището, през воя на вятъра, долиташе дрънченето и поскърцването на траулерите, вързани край кея. Ледените черни води се плискаха в бетонните подпори и обливаха в бяла пяна плитчините на залива. Прекосихме бързешком пустата Бейхед Стрийт и поехме по моста към дърветата на отсрещния бряг. Изкачихме хълма, шибани безмилостно от суграшицата, и се озовахме на пътя над голф клуба. Тогава изведнъж небето сякаш се разтвори и невероятна сребриста лунна светлина се разля над идеално окосената трева — толкова ярка, че човек почти очакваше да види играчите, замахващи със своите стикове из игрището.

Замъкът Люс бил построен през седемдесетте години на XIX век от сър Джеймс Матисън, който купил остров Луис през 1844-а с пари, придобити от търговията с опиум. Той и съдружникът му Уилям Джардин го внасяли в Китай, превръщайки шест милиона китайци в безнадеждни наркомани. Странно е, като си помислиш, че нещастието на тези милиони хора е довело до преобразяването на това късче земя на Хебридите, намиращо се на хиляди километри, в противоположния край на света. Както и че обитателите на земята заедно с нея самата са могли просто да бъдат купувани и продавани. Та въпросният Матисън изградил ново пристанище и прокарал газ и водопровод в Сторноуей. Построил тухларна в Гарабост, а също корабостроителница и химичен завод за извличане на катран от торф. Преобразил шейсетината километра кални коловози из острова в триста километра прилични пътища. И разбира се, съборил стария хотел „Сийфорт Лодж“ на хълма, гледащ към града, за да построи своя замък в псевдотюдорски стил — удивителна сграда от розов гранит, увенчана с кули и назъбени бойници. Днес тя доминира над цялото пристанище и е може би най-необичайното нещо, което ще видите на Хебридския архипелаг. Разбира се, в онези дни аз още не знаех цялата история. Замъкът просто си стоеше там, както бе стоял открай време, и аз го приемах подобно на стръмните скали, опасали Бът, или на великолепните плажове край Скараста и Лъскънтър.

Докато стигнем, само няколко прозореца все още светеха и сградата се издигаше като тъмна грамада над върховете на дърветата. Калъм и аз подминахме главния вход — огромна сводеста арка, водеща до тежки двойни врати — и заобиколихме отзад, до едноетажната пристройка на котелното помещение, където Ейнджъл бе казал, че ще чака Калъм. И наистина, щом влязохме в дългото тясно пространство между котелното и пералнята, от сенките край стената се отлепи фигура и ни махна с ръка.