Питър Мей - Черната къща

По онова време училището „Люс Касъл“, както личи и от името, действително се намираше в замъка Люс и подслоняваше мнозина от студентите и преподавателите в подобния си на заешка дупка лабиринт от стаи и коридори. Споменавам го единствено защото годината, в която Калъм и аз се качихме на покрива, бе последната, преди то да се изнесе в друга сграда. Замъкът беше в занемарено състояние, рушеше се бързо и властите не можеха да си позволят разходите по поддръжката му.

По някакво съвпадение новото му място беше на Рипли Плейс, където и аз самият живеех на пансион през първата си година в гимназията „Никълсън“.

Заради ниските си оценки в началния курс Артър бе изпратен на професионално обучение в „Люс Касъл“ и там се озова в почетната компания на стари познайници като Мърдо Руад и по-големия му брат, Ейнджъл. Калъм от своя страна извади късмет да постъпи в „Никълсън“. Той никога не коментираше темата, но трябва да е изпитал огромно облекчение да се избави от безкрайния тормоз и побоища, които бе принуден да търпи през годините в Кробост.

В гимназията аз рядко му обръщах внимание. Той все се влачеше подир нас, вероятно с надеждата да забърше някое от отхвърлените ни гаджета. Калъм нямаше особен успех с момичетата. Беше безумно срамежлив и бе достатъчно някое от тях да го заговори, за да се изчерви до корените на рижавите си къдрици. Единственият начин да се сближи с нежния пол бе в компания — така поне нямаше опасност да се изложи в процеса на запознаването. Момичетата дори не осъзнават трудностите, на които са подложени младежите през пубертета. Мъките, които изживяват, изправени пред перспективата да бъдат отхвърлени, ако поканят някое девойче на танц или предложат да го почерпят риба с картофки. Хормоните в кръвта им ги тласкат към риска на отхвърлянето, а сетне ги оставят сломени и унизени, когато то настъпи. Мога само да се радвам, че вече не съм на петнайсет.

Онази година всички бяхме на танцова забава в градската палата на Сторноуей по случай Свети Валентин. Обикновено се прибирахме в Нес за уикенда, но сега заради партито останахме по общежитията. Имаше оркестър, който свиреше последните нашумели хитове. Странно как на тази възраст музиката оставя отпечатъци в паметта ти. Обикновено обонянието е онова, което има свойството да те връща назад през времето и пространството — случайно доловена миризма събужда с изненадваща яснота отдавна забравени спомени. Но когато става дума за младежките години, същата роля играе музиката. Аз винаги съм свързвал определени песни с конкретни момичета. Момичето, което заведох на танци онзи февруари, се казваше Шийна и до днес всеки път, щом чуя дори фрагмент от парчето на „Форинър“ „Waiting for a Girl Like You“ било то по радиото в колата, или в някоя ретро класация по телевизията, се сещам за нея. Тя бе мило нежно момиче, но леко ми досаждаше и онази вечер реших да ѝ се измъкна. Тръгнах си с Калъм под предлог, че трябва да се прибираме, преди да затворят общежитието.

Тогава Артър все още ходеше с Маршели и двамата бяха дошли на забавата заедно. Докато се натискаха разнежени на дансинга, аз се въртях с Шийна и постоянно ги поглеждах ревниво през нейното рамо, представяйки си, че танцувам с Маршели. Разбира се, и това премина. Всичко идваше от хормоните. Те буквално ме побъркваха в онези дни.

Калъм от своя страна имаше тежка вечер. Беше си избрал едно дребно тъмнокосо момиче на име Ана и я канеше за всеки танц. Тя понякога се съгласяваше, а друг път с престорена свенливост му отказваше. Знаеше, че е хлътнал до уши, и нарочно си играеше с него.

В късната влажна февруарска вечер група момчета се озовахме отвън на улицата, пушехме цигари и пиехме бира от кутийки, които някой бе изнесъл. От залата смътно долитаха ритъм на музика и гълчава. Мърдо Руад и Ейнджъл също бяха сред нас и решиха да се позабавляват за сметка на Калъм.

— Яко парче си забил тая вечер, синко — подхвърли му ухилено Мърдо.

— И още как — додаде Ейнджъл. — Тая е същинска мъжемелачка.

— Ти пък откъде знаеш? — измърмори мрачно Калъм.

— Откъде знам ли? — изкиска се Ейнджъл. — Оправял съм я, ето откъде. Малко остана да ми строши оная работа.

— Лъжец! — извика Калъм.

При други обстоятелства Ейнджъл навярно щеше да се засегне и да го напердаши, но сега по някаква причина се намираше във великодушно настроение и изглеждаше по-склонен да го вземе под крилото си, отколкото да му причини вреда. Сега, естествено, знам, че в главата му вече е зреел план.