Питър Мей - Черната къща

Навремето една от големите атракции за децата, когато отиваха на училище, бяха тайнствените разкопки, предприети от Екън Стюарт наскоро след пристигането му. В продължение на близо две години той сновеше сред мочурливата, обрасла с тръстики земя около къщата си и мъкнеше колички с пръст, която струпваше на камари, подобни на гигантски къртичини, през десетина метра разстояние. Общо шест на брой. Хлапетата седяха на близкия хълм, на безопасно разстояние, и го наблюдаваха как ги изравнява, а след това ги засажда с трева, постепенно осъзнавайки, че той всъщност строи миниигрище за голф с всички атрибути като колчета, препятствия и флагчета в дупките. Всички зяпнаха от изумление, когато на следващия ден той се появи с кариран пуловер, шапка с козирка и торба със стикове, преметната през рамо, за да открие първата игра. Тя му отне само петнайсет минути, но от този момент нататък се превърна в ритуал, следван с религиозен плам всяка сутрин в пек и дъжд. Скоро това вече не представляваше особена новост и хлапетата намериха други неща, към които да насочат вниманието си. Екън Стюарт, ексцентричният грънчар, се бе вписал в тъканта на местния живот и вече със същия успех можеше да бъде и невидим.

Сега голф игрището, изградено с толкова труд преди три десетилетия, тънеше в забрава, изгубено сред избуялите диви треви. Екън се сепна при звука на стържещата порта на двора и изгледа приближаващия Фин с любопитно присвити очи. В момента нанизваше на връвчица керамични вятърни камбанки, които щяха да се присъединят към двете дузини, вече висящи пред къщата. Въздухът наоколо бе изпълнен от дрънченето на шарените тръбички от изпечена глина. Мъжът вдигна глава и изгледа Фин от глава до пети.

— Съдейки по вида на обувките ти, момче, трябва да си полицай. Или греша?

— Не грешиш, Екън.

— Да не би да се познаваме?

— Познавахме се навремето. Дали ще се сетиш за мен, е друг въпрос.

Екън се взря внимателно в лицето му. Почти можеше да се чуе как ръждивите колелца на паметта му превъртат и скрибуцат. Накрая поклати глава.

— Ще трябва малко да ми подскажеш.

— Леля ми купуваше някои от твоите… по-необичайни изделия.

В очите на стареца се появи проблясък.

— Ишебал Мар! Онази, дето ми поръчваше големи вази в трите основни цвята за сушените си цветя. Също и единствената от местните, която веднъж си купи от моите чифтосващи се прасенца. Ексцентрична жена беше, мир на праха ѝ. — На Фин се стори забавно, че един луд грънчар нарича леля му ексцентрична. — А ти трябва да си Фин Маклауд. Дявол го взел, момче, за последно те видях, когато те пренасяхме от „Пърпъл Айл“ в годината, когато старият Макинес се преби на Скалата.

Фин усети как се изчервява, сякаш му бяха зашлевили шамар. Нямаше представа, че Екън е бил сред онези, които са го сваляли от траулера. Не помнеше нищо от пътуването, нито от линейката, откарала го до Сторноуей. Първият му спомен бе от колосаните бели чаршафи в болничното легло и угриженото лице на младичката сестра, пърхаща над него като ангел. В първия момент дори реши, че е умрял и е попаднал в рая.

Екън се изправи и стисна ръката му.

— Е, радвам се да те видя, момко. Как я караш?

— Не се оплаквам.

— И какво те води обратно в Кробост?

— Убийството на Ейнджъл Макричи.

Радушието на Екън отведнъж се изпари.

— Вече казах на ченгетата всичко, което знам за Макричи.

Той рязко се обърна и влезе в къщата — тромава прегърбена фигура с провиснали дънки и разпасана блуза с дълги ръкави. Фин го последва вътре в единствената голяма стая, която служеше едновременно за работилница, магазин, всекидневна, кухня и трапезария. Тук Екън живееше, работеше и продаваше стоката си. Всяко свободно място по рафтове, маси и столове бе заето от грънци и фигурки. Там, където нямаше керамични изделия, се издигаха купчини мръсни съдове и дрехи. От гредите на тавана висяха безчет вятърни камбанки. Пещта се намираше отвън, в пристройка зад къщата, редом до нея бяха тоалетната и една разнебитена барака. Върху дивана, който явно служеше и за креват, дремеше куче. В малката чугунена печка тлееше торф, задимявайки допълнително оскъдната светлина, успяла да проникне през немитите прозорци.

— Тук съм неофициално — каза Фин. — Разговорът ще си остане между нас. Интересува ме единствено истината.

Екън взе почти празна бутилка уиски от етажерката над мивката, лисна чая, останал на дъното на пукната порцеланова чаша, и си наля един пръст.