Питър Мей - Черната къща

— Заплахата срещу полицейски служител също е наказуема, господин Минто.

— Тогава вади белезниците и ме вкарвай в колата.

Фин с удивление чу хладния глас на Гън, който се разнесе над рамото му:

— Най-добре ще е да отговаряте на въпросите на инспектор Маклауд, господин Минто, иначе вие ще свършите с две счупени ръце, а аз съм този, който ще ги счупи, докато ви поставя белезниците.

Минто, който до момента не му бе обръщал внимание, вземайки го за незначителен младши служител, сега му хвърли бърз оценяващ поглед и размисли за секунда. Накрая взе решение.

— В събота вечер си бях у дома. Гледах телевизия. Не че тук се хваща много добър сигнал. — Той отмести очи от Гън обратно към Фин.

— Може ли някой да го потвърди? — попита последният.

— Да, бе, сякаш тоя пущинак е пълен с приятели, които постоянно се отбиват за по чаша бира.

— Значи сте били сам?

— Бързо схващаш за ченге.

— И кои програми гледахте? — намеси се Гън с авторитета на човек, който лично е прекарал съботната вечер пред телевизора.

— Откъде, по дяволите, да знам? Постоянно дават една и съща боза. — Изражението му оставаше все така предпазливо. — Вижте, колкото по-скоро ми кажете какво точно искате, толкова по-скоро можем да приключим с тази игричка.

— Може би е по-добре да влезем вътре, а вие да ни направите по чаша чай — рече Фин.

Това му се стори добър начин да разсее враждебността.

Минто помисли за момент.

— Защо пък не. Става.

Като за човек, живеещ сам, той поддържаше доста спретнато домакинство. Малката всекидневна бе чиста и спартански подредена, без никакви картини или украшения, като се изключи шахматната дъска на масата край прозореца, върху чиито черни и кремави квадрати фигурите се намираха в напреднала фаза на конфликт помежду си. Докато чакаха чая, Фин надзърна през вратата на кухнята. Там нямаше нито една неизмита чиния, от акуратна стойка на стената висяха прибори за готвене, а върху радиатора имаше внимателно сгънати кърпи за подсушаване. След малко Минто се появи с поднос, върху който имаше чайник, три чаши с чинийки, каничка мляко и захарница с кубчета захар. Преди да влезе, Фин бе очаквал по-скоро тенекиени канчета. В подредеността на този човек имаше нещо леко маниакално, може би резултат на дисциплината, придобита от дългите години в армията. Той се зачуди кое ли го бе накарало да дойде в уединено място като това. Самото естество на работата му не предполагаше да има много приятели, но той сякаш полагаше съзнателни усилия, за да си създава врагове. Както бе казал Големия Кени, никой не го харесваше особено. Сега Фин разбираше защо.

— Не е лесно да играеш шах сам със себе си — отбеляза, докато Минто наливаше чая.

— Всъщност играя по телефона. С бившия си командващ офицер.

— Виждам, че притежавате викингските фигури.

— Не истинските, за съжаление — ухили се Минто. — Още не съм измислил как да ограбя Британския музей. — Той направи пауза. — Прекрасни са, нали?

„Прекрасни“ не бе дума, която Фин бе очаквал да чуе от неговата уста. Дори за миг не бе заподозрял, че този мъж изобщо съзнава естетиката в живота, камо ли да е способен да я оцени. Но ако бе научил нещо от годините си работа в полицията, то бе, че колкото и добре да смяташ, че си опознал хората, те винаги намират начин да те изненадат.

— Виждали ли сте някога оригиналните? Част от тях се намират и в Шотландския национален музей в Единбург.

— Не съм ходил в Единбург — отвърна Минто. — Всъщност не съм бил никъде в Шотландия освен тук. И откакто пристигнах преди петнайсет месеца, не съм напускал остров Луис. — Фин кимна. Ако бе вярно, това поне изключваше всяка връзка на Минто с убийството от Лийт Уок. — Отначало помислих, че сте дошли да ми кажете кои са копелетата, дето сториха това с лицето ми.

— Боя се, че не — вметна Гън.

— Не се и учудвам — провлече Минто. — Вие всички тук сте навързани като свински черва, нали? — Той седна, пусна две бучки захар в чая си и добави малко мляко.

— Напоследък някои бракониери също пострадаха зле — отбеляза Гън.

— Кой ги кара да се противят, като ги хващам.

— Сам ли работите? — попита Фин.

— Не, сър Джон държи на заплата още двама. Местни момчета, сигурно и сами бракониерстват, когато не гледам.

— Трябва да му излиза доста скъпо. Трима души само за да гонят бракониерите?

— Бълха го ухапала — засмя се Минто. — Тук идват цели тайфи рибари, плащат по десет бона само за седмица. За целия сезон това са доста мангизи, ако се сещате. И никак не им е приятно да се изръсват, ако в реката няма сьомга за хващане. Миналия век в имението Гримерста са се ловели по две хиляди парчета на година. За тогавашния му собственик се говори, че хванал петдесет и седем бройки само за ден, с една и съща въдица. Днес се имаме за късметлии, ако извадим по няколкостотин на сезон. Дивата сьомга е отмиращ вид, инспекторе. И моята работа е да се грижа да не изчезне съвсем.