Питър Мей - Черната къща

— Е, успех!

Въжето се изопна, аз полетях от ръба и отново нададох болезнен вик. Започнах да се въртя като пумпал на вятъра и да се издигам в поредица от кратки болезнени тласъци. На два пъти се удрях в скалата, а сетне отново увисвах, поклащайки се над пропастта. През цялото време рибоядите кръжаха около главата ми, пищяха яростно, пожелаваха ми да падна. Умри, умри, умри , сякаш нареждаха те.

Почти бях изгубил свяст, докато ме извлекат обратно върху корниза, от който бях паднал. Над мен се скупчиха загрижени лица.

— По дяволите, синко — дочух гласа на Гигс. — Вече те бяхме отписали.

И тогава се разнесе вик — тревожен, смразяващ. Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя как господин Макинес се носи във въздуха, разперил ръце, сякаш смяташе, че може да лети. Измина цяла вечност, докато стигне скалите в подножието, където полетът му внезапно приключи. За миг остана да лежи по лице, прострян с подгънат в коляното крак като някаква пародия на разпънатия Христос. После една огромна вълна връхлетя, покри го и го отвлече със себе си. Пяната ѝ се оцвети в розово и той изчезна завинаги в бездънните зелени дълбини.

Настъпи странна тишина, сякаш и птиците се подчиниха на нечий призив за минута мълчание. Само вятърът продължи скръбния си вой, докато дори над него не се извиси изтерзаният вопъл на Артър.

Планините на остров Харис се издигаха пред тях, пронизваха ниските черни облаци и през пролуките изненадващо прозираха разпокъсани синкави и бели петна. Слънчевите лъчи осветяваха проблясващо езеро, врязало се дълбоко в гънките между склоновете. На завоя, в подножието на хълма, колата подмина изоставена овчарска постройка. Изглеждаше толкова древна, колкото и самият остров.

— И само като си помисля, че някои хора предпочитат да се влачат по два часа на ден по околовръстните шосета — рече Джордж Гън. — Направо им се чудя на такива глупци.

Фин кимна с мисълта, че и той самият е един от глупците. Колко ли часа от живота си бе пропилял, чакайки из задръстванията на Единбург? Пътят към Уиг, минаващ през един от най-суровите и прекрасни пейзажи на света, бе нагледно свидетелство, че не е нужно битието да бъде такова. Но с приближаването на обгърнатите в облаци и мъгла планини, преливащи в оттенъци на синьо, пурпурно и тъмнозелено, той постепенно се поддаде на мрачното им навъсено великолепие и депресията, от която се бе отърсил, го обхвана наново.

След завръщането си в Сторноуей бе стоял дълго под горещия душ, мъчейки се да отмие спомените от предишната нощ. Но те го преследваха упорито, особено образът на младия Фионлах, който също като него самия навремето се терзаеше от предстоящото пътуване до Скер. Промяната в Артър, най-стария му приятел, също бе тягостна. Някогашното ведро, винаги готово за лудории момче сега бе затлъстял мъж, пиещ и псуващ, попаднал в клопката на брак без любов, със саката майка и син, който не беше негов. А също и Маршели. Бедната Маршели, съсипана и изнурена от годините.

Все пак през онези кратки минути насаме в кухнята той отново я бе видял същата като преди. В блясъка на очите, в усмивката, в докосването на пръстите по лицето си. И в насмешливото остроумие, което някога бе обожавал.

— Какво се оклюма такъв? — попита Гън, доловил настроението му.

— Нищо особено, спомени — отърси се от унеса Фин.

Свиха през дълга клисура, която водата със своята неумолима сила бе прорязала през скалите в течение на милиони години. Сега някогашната буйна река бе пресъхнала до ручей, лъкатушещ сред камъните край пътя. Щом излязоха отново на открито, пред тях се разпростря плажът на Уиг — безкрайни пространства бял пясък, зад които дори не се виждаше океанът.

Гън свърна покрай брега и хвана тесен път нагоре към хълмовете. Подминаха оградени пасбища и поеха покрай плитък пенлив поток.

— Намира ли се дива сьомга в Единбург? — попита Гън.

— Вече не. Всичката идва от фермите.

— Ужас. Като си представя само с какви химикали и антибиотици ги тъпчат. Накрая съвсем се побъркват и започват да плуват в кръг, а месото им е толкова меко, че можеш да го промушиш с пръст. — Той хвърли поглед встрани, към потока. — Затова някои хора плащат луди пари да идват тук и да ловят истинска риба.

— А други пък си рискуват кожата да я бракониерстват — додаде Фин. — Ти опитвал ли си истинска риба наскоро, Джордж?

— Е, случвало се е — сви рамене Гън. — Жена ми познава един, който ни доставя от време на време.