Питър Мей - Черната къща

След тях идваше ред на стария Шорас — слаб като скелет мъж с глава, напомняща череп. Защитните очила допълнително подсилваха илюзията. Той отупваше пепелта от птиците и ги предаваше към Дони и Малкълм, които, въоръжени с бензинови горелки, играеха ролята на качествен контрол, проверявайки за пропуснати от пламъка пера.

Оттам те отиваха при Джон Ангъс, който отсичаше върховете на крилете с брадвичка, а после продължаваха към Гигс и Шеймъс. Двамата седяха един срещу друг, обкрачили дебела дъбова греда, опряна на две ниски каменни пирамиди. Тази греда, обветрена и почерняла от стихиите, бе изпълнявала кървавата си функция десетилетия наред. С остри като бръснач ножове те разрязваха телата, а вътрешностите изкарваха навън с едно-единствено ловко движение на ръката. Моята работа бе да вземам труповете от постоянно растящата купчина и да ги окачвам върху стените на огнищата, където Плуто и Артър сътворяваха своите ангели. Мазнината от тях веднага се стопяваше и се стичаше с пукот и пращене в пламъците, подхранвайки ненаситната им ярост.

Следваше финалната фаза. Гигс и Шеймъс акуратно цепваха телата на четири места и с шепи натриваха в тях едра сол, като така слагаха начало на консервацията. На сравнително равна площадка, недалеч от горния край на дъсчения улей, бяха разстлани платнища и птиците се нареждаха върху тях в голям кръг, с краката навътре, като кожата се загръщаше така, че да не изтекат соковете, отделяни при осоляването. Втори, малко по-тесен кръг застъпваше първия и така нататък към центъра, докато не се образуваше целият първи пласт. Едно огромно колело от мъртви пилци. Върху него започваше следващ пласт и това продължаваше до около метър и половина височина. Към края на втората седмица вече имаше две такива камари, всяка съдържаща по хиляда птици. Навред около тях се въргаляха върховете на техните криле, за да бъдат подети от есенните ветрове в последен полет към свободата.

Така протичаше животът на Скер в продължение на цели две затъпяващи седмици. Лазене през всички колонии и по всички скали, един и същ повтарящ се цикъл на клане, скубане, пърлене, кормене. Докато двете колела не бъдеха завършени. Еднообразен процес, който не след дълго ставаше напълно механичен. Надигаш се сутрин от матрака и блъскаш цял ден, за да се довлечеш вечер капнал от умора обратно. На някои от мъжете, изглежда, им харесваше усещането за мълчаливо другарство, разнообразявано на моменти от рядка шега или изблик на смях. Колкото до мен, аз просто се оттеглих, затворих се в себе си. Не бях част от другарството. Не вярвам да съм се засмял дори веднъж за тези четиринайсет дни. Просто стисках зъби и ги отброявах един след друг.

С настъпването на втората неделя работата бе почти приключена. Времето се задържа сухо, макар и не толкова слънчево, колкото предишната седмица, и ние напредвахме бързо. В свободния ден се изкачих до фара и застанах на бетонната хеликоптерна площадка. Оттук се разкриваше гледка към целия остров — настръхналата извивка на централния хребет, трите носа, подобни на пречупени ребра, всичко, което бе останало след цяла вечност ерозия. В северозападния му край същинска стена от черни скали се издигаше над дълбоките зелени води, пенещи се в безсилна ярост в основата им. Наоколо се виеха цели облаци от птици, яздейки въздушните течения в безкрайни плавни кръгове. Обърнах се и тръгнах натам, стигнах до самия ръб, от който започваше отвесното стометрово спускане. То бе прорязано от безброй цепнатини и корнизи, покрити с дебел пласт гуано, изгладено от ветровете и дъжда. Тук имаше хиляди и хиляди гнезда. Най-богатата плячка на острова. И най-недостъпната. Утре ни предстоеше да се спуснем до корнизите, за да съберем последната жътва за този престой. Усетих свиване под лъжичката от страх и отместих поглед встрани. Трябваше да издържа само още един ден. После, във вторник, щяхме да започнем да събираме лагера, а в сряда, стига времето да позволяваше, „Пърпъл Айл“ щеше да дойде да ни вземе. Нямах търпение това да се случи.

Същата вечер ни очакваше най-богатата вечеря за целия престой — изядохме първите тазгодишни гуги. Донесените от сушата запаси бяха значително намалели. Хлябът бе мухлясал, месото беше свършило и ние преживявахме основно на овесена каша и яйца. Единствената постоянна добавка към диетата бе порцията текстове и псалми от Библията на Гигс. Тъй че гугите действително ни дойдоха като манна небесна, дар за нашия труд и благочестие.