Питър Мей - Черната къща

Странно, но през целите две седмици, прекарани на Скер, аз нито веднъж не попаднах в един екип с Артър. Всъщност почти не го виждах, сякаш по някаква причина нарочно ни държаха разделени. Нито пък баща му — когато се връщам назад в спомените си, господин Макинес напълно отсъства от тях. Трудоемките процеси на скубане, кормене, пърлене и осоляване се провеждаха на различни места и по различно време. Единственият момент, когато всички се събирахме заедно, скупчени около тлеещото торфено огнище в черната къща, бе вечерята — но тогава бяхме твърде изморени, за да говорим и дори да се гледаме. Просто лица, белеещи в сумрака. На няколко пъти се случи Гигс да ни изкарва и след вечеря, за да наваксаме със задачите за деня. Тогава работехме край каменните пирамиди до среднощ, на светлината на газени фенери и пак нямаше какво чак толкова да си кажем.

И все пак ме учудва, че с Артър не сме се събрали в първата неделя — ако не за друго, то поне да споделим несгодите в мълчание. Тогава аз отидох до мястото, където първоначално бяхме разтоварили запасите. То бе сравнително закътано от вятъра, а морето образуваше плитки езерца сред скалите, затоплени от августовското слънце. Някои от мъжете седяха наоколо, топнали боси крака в тях, с навити до коленете крачоли, а ботушите и чорапите им бяха наредени да съхнат наоколо. Те пушеха и бъбреха помежду си, но с появата ми разговорът секна, затова не се застоях дълго. Изкачих се до най-високата част на носа, намерих един плосък камък, обърнат на юг, легнах върху него и затворих очи. Припичах се и бягах поне мислено към онази лятна идилия, от която така преждевременно ме бяха изтръгнали.

Беше прекрасно да не правя нищо — просто да лежа, да отпускам уморени мускули и да усещам как слънцето сгрява костите ми. После се върнах в къщата и извлякох матрака си навън, за да изкарам поне част от влагата от него. Но тя го бе пропила така дълбоко, че щяха да са нужни дълги дни непрестанна жега, за да го изсушат.

Докато се обърна, почивният ден свърши и ние отново налягахме по каменните нарове след вечерята от пържени филии и бекон с яйца и задължителния откъс от келтската Библия на Гигс. Улових Артър да ме гледа от другия край на помещението. Усмихнах се и му подвикнах „лека нощ“, но той само обърна лице към стената, без да обели и дума.

Започнахме скубането в понеделник. Уловът бе добре изсъхнал на неделното слънце и ние седяхме сред брулените от вятъра каменни пирамиди, заети с нелеката задача. Гигс ми показа как се прави. Първо улови птицата между коленете си и почисти врата, като остави само тясна яка от перушина. После премина към гърдите, скубейки с пълни шепи, докато не стигна до опашката. Следваха маховите пера и крилете, преди тялото да се обърне и да се пристъпи към гърба и краката. Накрая оставаше само най-финият бял пух. Оскубването на една гуга му отнемаше около три минути. На мен ми бе нужно двойно повече време.

Работехме усилено, като на състезание. На всеки час спирахме, за да преброим кой колко птици е оскубал. Гигс винаги имаше най-високият резултат, а Артър и аз — най-ниският. И всичко започваше отначало.

До края на първата сутрин ръцете ми бяха напълно схванати. Всяко мускулче и става ме боляха така, че едва можех да уловя дори едно перо между палеца и показалеца си. А перата бяха навсякъде. Влизаха в носа, устата и ушите ти. Лепяха се по косите и дрехите. Вятърът ги подемаше и цялата ни група приличаше на обгърната от бяла снежна лапавица. Пухът се отразяваше особено зле на астмата на Артър и някъде след около два часа той почти не можеше да диша, затова Гигс го освободи и го изпрати да приготвя огньовете за пърленето.

Те се палеха в квадратни каменни огнища, около метър широки, построени почти над залива, където бяхме пристигнали първия ден. От десетилетия, а може би и от векове се знаеше, че тук посоката и силата на въздушните течения позволяват на пламъка да се разгори с пълна сила. И ето че чувалите с по десет оскубани птици във всеки се устремиха по почти двестаметровото въже към мястото, наричано от Гигс „фабриката“. Отдалеч видях как Артър мъкне от къщата торф, за да захрани кладите. Докато успеем да прехвърлим целия улов, те вече пламтяха буйно. Пърленето бе поверено на Артър и Плуто, като последният започна с малка демонстрация. Улови една гуга за крилете, така че тя да увисне между двете му ръце, и я спусна над огъня. Оранжевите езици моментално обхванаха останалия по тялото ѝ пух, превръщайки я за един кратък миг в огнен ангел, преди Плуто рязко да я дръпне обратно. Пухът се превърна във фина черна пепел, а ципестите крака се свиха като препечени. Целта бе да се премахнат всякакви пера, но същевременно да не се овъглява кожата, защото това би развалило вкуса. Така Артър и Плуто се заловиха с камарата птици, които бяхме скубали цял ден, като ги превръщаха в огнени ангели в мрачния ветровит следобед.