Питър Мей - Черната къща

Гигс ни водеше през скалните корнизи, проломи и издатини, като оглеждаше всяко гнездо. В едната си ръка държеше почти двуметров прът, с челюст на пружина в края. С него се пресягаше, вадеше малките от гнездата и бързо ги предаваше към Дони, втория в групата. Дони бе ветеран с над десетгодишен опит — мълчалив мъж, прехвърлил петдесетте, със сребристи мустаци на обруленото лице и плетена шапка, винаги нахлупена ниско над челото. Той носеше дървена бухалка и всеки път, щом някоя птица биваше подадена към него, я улавяше и убиваше с един-единствен, добре отработен удар. Трети във веригата бях аз. Гигс бе решил да ми даде кърваво кръщене в буквалния смисъл на думата. Ролята ми беше с нож, подобен на мачете, да отсичам главите на птиците и да ги прехвърлям към Плуто, който ги нареждаше на купчини, за да ги съберем на връщане. Отначало, отвратен от задачата, се справях бавно. Кръвта обливаше ръцете и дрехите ми, усещах топлите ѝ пръски дори по лицето си. Но после ритъмът дотолкова се ускори, че трябваше да му се отдам напълно, да се отърся от всякакви задръжки и да заработя механично, без да влагам мисъл. Хиляди рибояди и буревестници кръжаха над главите ни като гигантски водовъртеж, а на петдесет метра под нас морето бушуваше и се разбиваше на бяла пяна в покритите с водорасли скали. Постепенно синият ми работен комбинезон стана черен от кръв.

Мислех, че Гигс лови пилците наслуки, докато Дони не ми обясни, че това не е така. Както се оказа, след излюпването те преминаваха през няколко фази. В първата, все още неотърсени от пуха, те даваха твърде малко месо, затова биваха оставяни в гнездата. В третата, вече стройни млади птици, бяха твърде пъргави и мъчни за хващане. Заветната цел бе междинната им, втора фаза, в която се разпознаваха по последните кичури пух, останали по главата, гърба и краката. Месести, крехки и тромави. Годините практика бяха научили Гигс да ги различава от пръв поглед.

Движехме се през полуострова с поразителна скорост, като убийствена вълна, оставяйки след себе си купчини мъртви гуги. След по-малко от десет минути стигнахме до мястото на срещата с останалите и Гигс даде знак, че клането за деня е приключило. Върнахме се обратно по стъпките си, като събирахме птиците, а сетне образувахме верига и започнахме да ги предаваме от ръка на ръка към върха. Там постепенно се издигна цяла камара, съставляваща плячката на трите групи. Гигс извади молив и тефтер и внимателно записа бройката. Хвърлих поглед назад към маршрута, който бяхме изминали, означен с алени пръски върху черните камъни, и си дадох сметка, че дори не съм имал време да се уплаша. Едва сега виждах как една погрешна стъпка, едно подхлъзване е щяло да доведе до почти неминуема гибел.

— Е, Фин, сега вече знаеш за какво става дума — обърна се към мен Гигс с такъв тон, сякаш споделяше древна тайна, предавана от поколение на поколение.

— И защо? — попитах. — Какъв е смисълът?

— Традиция — намеси се Дони. — Никой от нас не иска да я нарушава.

Но Гигс поклати глава.

— Не, не е просто традиция. Да ти кажа ли защо го правя аз, момче? Защото никой друг не го прави, никъде по света. Само ние.

Което, предполагах, означаваше, че сме специални. Неповторими. Загледан в купчината мъртви птици върху скалата, се зачудих дали не съществува и по-добър начин да бъдем специални. Започнахме да ги тъпчем в чували от зебло, които сетне един по един поемаха по странната система от макари и въжета към каменните пирамиди, където предстоеше да бъдат оскубани. Там се изсипваха върху платнища, за да съхнат на вятъра.

Тази нощ спах дълбок мъртвешки сън, а когато се събудих, времето се бе променило отново. Дъждът шибаше в стените на постройката, гонен от яростния югозападен вятър. Сутринта почти преваляше, когато намусеният Гигс най-сетне реши, че не можем да си позволим повече да седим и да чакаме времето да се проясни. С мълчаливо примирение надянахме мушамите и отново се отправихме навън, въоръжени с прътове, бухалки и мачетета. Размекнатият слой гуано се хлъзгаше под подметките ни, докато си проправяхме път към колониите, скътани в най-ниските подстъпи на Полуострова на фара.

Камарата от птици растеше непрестанно, вече покрита, за да не прогизне. Скубането не можеше да започне, докато дъждът не спре. Това се случи едва в неделя, но тъй като по време на Сабат не биваше да се работи, единственото, което можехме да сторим, бе да махнем брезентите и да оставим слънцето и вятъра да изсушават улова, докато ние си почиваме.