Питър Мей - Черната къща

След четири часа всички припаси бяха разтоварени, а дъждът започна отново — като мъглява пелена, която просмукваше всичко и правеше покритите с водорасли камъни хлъзгави и коварни. Последното, което свалихме на брега, бе малка гумена лодка. Четирима от екипажа я извлякоха и завързаха на двайсетина метра над залива. Тя бе предназначена за извънредни случаи, макар лично аз да не можех да си представя случай, който да ме накара да изляза с нея в морето. С изумление забелязах, че Ейнджъл е приклекнал над една цепнатина в скалите и използвайки тялото си като заслон, разпалва малък огън от торфени чимове. Върху него вече дори бе поставен чайник. „Пърпъл Айл“ изтръби със сирената си за мъгла, изтегли котвата и даде на заден ход. Изпитах отчаяно свиване под лъжичката, докато го гледах как обръща и се насочва към открито море, а помощник-шкиперът ни маха от кърмата. Траулерът бе единствената ни връзка с дома, единственият начин за връщане. Сега, след като той изчезна, останахме сами върху голия, брулен от ветровете камък, на деветдесет километра от най-близката земя. За добро или зло, аз бях тук и не ми оставаше друго, освен да се примиря.

Като по сигнал Ейнджъл започна да раздава канчета горещ чай. Отворихме кутии със сандвичи и всички наклякахме по скалата. Димът от огъня щипеше ноздрите ни, морето се плискаше в краката ни и ние пиехме, за да се сгреем, и ядяхме, за да възстановим силите си. Сега предстоеше всичкият багаж по някакъв начин да бъде изкачен чак до самото билото на острова.

Онова, което не очаквах, бе изобретателността на ловците на гуга. При предходните експедиции те бяха донесли дъски, от които се построяваше рампа, три педи широка и близо шейсет метра дълга. Тя се състоеше от триметрови секции, увити в зебло и скътани сред скалите за употреба при следващото идване. Сега една по една те биваха изваждани и укрепвани към скалата със здрави клинове и подпори. В крайна сметка се получи нещо като онези дървени улеи, които се виждат по черно-белите фотографии от времето на златната треска в Клондайк. Отгоре с трополене се спусна платформена количка, завързана на въже, и започнахме изтеглянето на сандъци, чували и навити на рула матраци. По-дребните предмети биваха подавани по верига, от ръка на ръка. Артър и аз работехме в мълчание, докато господин Макинес, който стоеше до нас, обясняваше как рампата ще стои сглобена през цялото време, докато сме на острова, а накрая ще бъде използвана за спускане на птиците — изкормени, оскубани, опърлени и осолени — надолу до лодката. Всичките две хиляди бройки. Не можех да си представя как само за четиринайсет дни ще убием и обработим толкова пилци.

Към средата на следобеда работата бе приключена и ние с Артър морно се изкачихме до върха, за да се присъединим към останалите. Там за пръв път видяхме останките от старата черна къща, сгушена сред камъните. Тя бе построена преди повече от два века и до днес ежегодно предоставяше подслон на ловците на гуга. Състоеше се само от четири стени и побелелите от слънцето и солта греди на несъществуващия покрив. Зяпнах при мисълта, че тази развалина предстои да бъде нашият дом. Господин Макинес, видял израженията на лицата ни, се ухили:

— Не се тревожете, момчета. Само за час ще я преобразим. Ще стане далеч по-уютна от сега.

Всъщност трансформацията се осъществи дори по-бързо. За да достигнем къщата, трябваше да изминем хаоса от камънаци, покрити с мокри лишеи и гуано. На всяка крачка прескачахме мътещите из пукнатините птици. Билото бе буквално покрито от тях, а гнездата — изработени от избелели останки от рибарски мрежи, измъкнати от морето. Зелени, оранжеви и сини, изглеждащи напълно абсурдно на това първобитно място. Докато се придвижвахме, бе невъзможно да избегнем бълвоча на малките на буревестниците. Те повръщаха като неволна реакция при внезапната ни поява и вонящата зеленикава жлъч пръскаше върху ботушите и мушамите ни.

Между стените на къщата бяха складирани и завити в зебло зелени листове гофрирана ламарина. Извадихме ги и се заловихме да ги ковем върху скатовете на покрива. После разстлахме зеблото върху тях, а най-отгоре метнахме рибарска мрежа, опъната посредством вързани за краищата ѝ камъни. Сега домът ни стана непроницаем за вятъра и дъждовете. Вътрешността бе тъмна и влажна, а мирисът на гуано — почти нетърпим. Подът бе заринат от всякакви боклуци за гнездене и първата ни задача бе да ги разчистим, както и да махнем самите гнезда, разположени във всяко възможно кътче по стените. Изнесохме ги навън и ги поставихме сред скалите, като внимавахме да не ги разрушим. В половин дузина празни варели бяха запалени огньове, за да изсушат прогизналата от влага постройка. Запасите бяха пренесени в задното помещение, което в традиционната черна къща би служило да се помещават животни.