Питър Мей - Черната къща

— Там няма да сме просто дванайсет души, Фин. Ще бъдем дванайсет души заедно . В един екип. Всеки ще подкрепя другия и ще разчита на него. Няма да те лъжа, че ще е лесно. Ще бъде адски трудно, момче. А също и опасно. Но ще те обогати, ще те направи верен на себе си. Защото ще имаш шанс да се опознаеш, какъвто не си имал никога преди и може би никога повече няма да имаш. Ще усетиш връзката с всеки от онези мъже, които са ходили там преди нас, ще се пресегнеш през вековете и ще влезеш в досег с предците ни. Ще спиш там, където те са спали, ще кладеш огньове до техните огнища. — Той направи дълга пауза, смучейки лулата. Димът се събираше на кълбета край ноздрите и устата му, образуваше синкав ореол около главата му. — Каквито и да са най-черните ти страхове, Фин, каквито и да са най-големите ти слабости, трябва да се изправиш срещу тях. Инак цял живот ще се окайваш.

И така, с натежало от ужас сърце, аз потеглих към Скер онова лято, макар днес с всяка фибра на тялото си да съжалявам, задето го сторих.

През оставащото време до заминаването не общувах почти с никого. Вятърът се усили още и стана североизточен, а краят на лятото бе ознаменуван с буря, която вилня над острова цели два дни. Дъждът шибаше безжалостно откъм пролива Минч, а земята жадно го попиваше. Не отидох повече до Милънейс и двамата с Маршели така и не се сдобрихме след случката в плевнята. Стоях у дома в стаята си, четях и слушах как дъждът чука по стъклата, а вятърът повдига керемидите на покрива. В четвъртък вечер Артър се отби да ми каже, че на другия ден отплаваме. Не можах да повярвам на ушите си.

— Но вятърът още духа от североизток. Всички казват, че при такова време не можеш да доближиш Скалата.

— Прогнозата е за промяна на атмосферния фронт. Гигс смята, че разполагаме с двайсет и четири часов прозорец, за да стигнем дотам. Така че утре вечер тръгваме. Още следобед трябва да сме в Порт ъв Нес, за да качим запасите на борда. — Артър не изглеждаше по-доволен от мен. Двамата седяхме дълго време в мълчание, преди да ме попита: — Е, в крайна сметка ще дойдеш ли?

Нямах сили да го произнеса, затова само леко кимнах с глава.

— Благодаря — каза той. Сякаш го правех заради него.

На другия ден ни бяха нужни няколко часа, докато натоварим траулера „Пърпъл Айл“, пуснал котва на кея в Порт ъв Нес. Всичко, необходимо на дванайсет души, за да преживеят две седмици върху гола скала насред океана. На Скер нямаше естествени извори, затова цялата питейна вода се носеше в стари бурета от бира. А също безброй кашони с храна, два тона едра сол, инструменти, непромокаеми дрехи, радиостанция и разбира се, чували с торф за огньовете, които щяха да ни топлят и хранят. Тежката работа по пренасянето на всичко това от кея до палубата, а после складирането му в трюма отвлякоха вниманието ми от неизбежността на предстоящото отплаване. Вятърът бе поутихнал, но все още имаше силно вълнение и траулерът се клатеше под краката ни, като правеше задачата трудна, а на моменти и опасна. Освен това се измокрихме до кости от прибоя, който блъскаше в стената и ни засипваше с порой от солени пръски. До предишния ден той бе толкова силен, че експлозиите бяла пяна се издигаха на пет метра във въздуха, скривайки напълно кея от погледа.

Отплавахме с отлива в полунощ. Съпроводени от равномерното боботене на дизеловия двигател, напуснахме относително тихия заслон на залива и излязохме в открито море, напряко на високите като хълмове вълни, които се разбиваха в носа и обливаха палубата като разпенени реки. Скоро подминахме Бът ъв Луис и светлините на Нес потънаха безвъзвратно в нощта. За кратко продължихме да виждаме утешителния проблясък от фара на носа. После изчезна и той и остана единствено океанът. Безбрежни простори развълнуван океан. Ако пропуснехме Скер, следващата спирка бе Арктика. Взирах се в чернотата и единственото чувство, което изпитвах, бе на окаян ужас. Каквито и да бяха най-големите ми страхове, в този момент се носех право насреща им. Гигс доближи, дръпна ме за ръкава на мушамата и ми заръча да слизам долу. Там имало койки, запазени за Артър и мен. Първият и последният ден от пътуването били най-тежки, затова трябвало да поспим.

Не знам как съм заспал, сврян в тясното пространство под самия нос на траулера, жалък, мокър и треперещ. Но заспах. В продължение на осем часа сме плавали през бушуващите вълни, преодолявайки деветдесет километра от най-опасните води в света, а аз през цялото време съм тънел в непробуден сън. Мисля, че промяната в ритъма на мотора ме накара да отворя очи. Артър вече се катереше по стълбата към палубата. Потърках клепачи, навлякох мушамата и ботушите и го последвах навън. Вече се беше съмнало, небето бе забулено от парцаливи, раздирани от вятъра облаци, а в лицата ни шибаше ситен дъжд.