Питър Мей - Черната къща

— Чуден начин да спечелиш уважение, няма що. Да избиеш стотици беззащитни пилета.

— Да не би да те е страх?

— Разбира се, че не! — заявих разгорещено, макар вероятно да не бях напълно искрен.

— Защото така ще си помислят хората.

— Не ме е грижа какво ще си помислят. Няма да ходя и толкова.

В очите ѝ се появи странна смесица от съчувствие и яд. Съчувствие към силата на чувствата ми и яд, задето отказвам да ги обясня.

— Бащата на Артър… — започна тя.

— Не е мой баща — прекъснах я аз. — Не съм длъжен да му се подчинявам. Ще намеря Гигс и сам ще му кажа, ако трябва.

Изправих се, но тя бързо ме улови за ръка.

— Фин, недей. Моля те, седни. Нека го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме.

Пътуването предстоеше само след няколко дни и аз бях разчитал на нейната подкрепа за решение, което неминуемо щеше да има своите последици. Знаех, че ще тръгнат приказки, че всички ще шушукат зад гърба ми, ще ме наричат страхливец, предал гордата традиция. Но това не ме засягаше. Аз напусках острова, оставях завинаги зад гърба си клаустрофобията на селския живот с неговата дребнава злоба и интриги. Не ми бяха нужни оправдания, но Маршели очевидно не смяташе така. Упътих се към пролуката между балите сено, но после спрях, поразен от внезапна мисъл.

— Наистина ли смяташ, че ме е страх?

Тя се колеба твърде дълго, преди да отговори.

— Не знам. Знам само, че се държиш много странно.

Това преля чашата.

— Ами, майната ти тогава. — И излязох гневно от плевнята в сгъстяващия се сумрак.

Парцелът на Гигс бе един от няколкото, разположени върху склона под Кробост — тясна ивица земя, спускаща се към скалите. Там той гледаше овце, кокошки и две крави, а също сееше картофи и ечемик. Занимаваше се и с риболов, но по-скоро за лични нужди, отколкото за търговия. Семейството свързваше двата края благодарение на жена му, която работеше като сервитьорка в един хотел в Сторноуей.

Мракът вече се бе спуснал, докато стигна дотам от фермата Милънейс. Застанах край оградата, загледан в правоъгълника жълтеникава светлина пред прозореца на кухнята. През него крадешком премина котка, дебнеща плячката си. Чувствах се зле — в гърдите ми сякаш бе затворен някой, който се мъчи с тежък чук да си пробие път навън.

На запад, сред скупчените сиви облаци, все още се забелязваха дълги бледи ивици. Нито следа от червено, което не бе добър знак. После и те помръкнаха и аз за пръв път от седмици насам усетих студ. Топлият, почти ласкав югозападен вятър се бе сменил с леден полъх откъм Арктика, който постепенно се усилваше. Времето определено щеше да се промени. Когато погледнах отново кухненския прозорец, видях в него силует. Беше Гигс, който миеше съдове на мивката. Колата не беше отпред, което означаваше, че съпругата му още не се е върнала от града. Затворих очи и стиснах юмруци, събирайки цялата си решимост, но точно в този момент иззад завоя насреща ми се появиха фарове. Приклекнах в буренака край оградата и изчаках, докато автомобилът паркира и жената на Гигс слезе от него. Беше млада, може би към двайсет и пет годишна, все още с униформената си бяла блузка и черна пола. В походката ѝ, докато вървеше към къщата, личеше умора. Тя влезе в кухнята и аз видях Гигс да я прегръща и да я целува. Обзе ме остро чувство на досада. Това не бе нещо, което можех да обсъждам с него в присъствието на жена му. Изправих се от скривалището си и с ръце, пъхнати в джобовете, се упътих към ботана на Хабост Роуд.

Ботаните бяха нещо като нелегални кръчми, които се брояха на пръсти вследствие на енергичните полицейски мерки напоследък. Аз лично не виждах в тях никакъв проблем. Вярно, че бяха нелицензирани, но от друга страна, никога не работеха за печалба. Бяха просто места, където мъжете се събираха, за да пийнат. Друг бе въпросът, че така или иначе нямаше да ме пуснат вътре, защото бях непълнолетен. Моралните правила на острова си оставаха строги. Но и за такива като мен имаше начин да се почерпят — в замяна на пари и цигари по-големите момчета изнасяха пиене под каменния навес отвън и така го превръщаха в алтернативна кръчма. И сега заварих там група свои връстници, насядали върху ръждивите шасита на стари селскостопански машини с кутийки бира в ръце. Въздухът тегнеше от мириса на марихуана и на тор от близкия краварник. От гредите на тавана висеше лампа — толкова ниско, че можеше неволно да я закачиш с глава.

Шоуни беше там, заедно с Иън и още няколко момчета, които познавах от училище. Присъединих се към тях в отвратително настроение, твърдо решен да се напия. Започнах да се наливам така, сякаш никога нямаше да има утре. Те, разбира се, бяха чули, че двамата с Артър ще ходим на Скалата. Новините в Нес се разпространяваха като горски пожар, подхранвани от ветровете на слухове и предположения.