Питър Мей - Черната къща

— Който и да го е извършил, заслужава да му дадат медал — отвърна мрачно младежът и Фин не можа да не отбележи сходството с думите на Артър. — Тоя човек беше звяр и насилник и се обзалагам, че сред стоящите тук няма нито един, който да смята, че не си е получил заслуженото.

Последвалото мълчание се нарушаваше единствено от свистенето на вятъра над кея. Мина близо половин минута, преди някой да се обади:

— А вземането на проба боли ли?

— Не — усмихна се Фин. — Просто вземат нещо като голяма клечка за уши и отъркват вътрешността на бузата ти.

— Не бузата на задника, надявам се — подхвърли слаб мъж с плетена шапка върху рижавите коси. — Защото няма да дам на никой да ми пъха клечки в гъза!

Всички се разсмяха, щастливи да разсеят напрежението. Това послужи като сигнал товаренето да продължи и кашоните и чувалите започнаха отново да преминават от ръка на ръка.

— А за колко време излизат резултатите? — поинтересува се Артър.

— Относително е — каза Фин. — Два или три дни, зависи от броя на пробите. Вие кога смятате да потегляте за Скер?

— Утре — отвърна Гигс. — Може и още тази вечер, ако морето е тихо.

Фин изпъшка, поемайки поредната торба със сол. Усещаше как под ризата му избива пот. Щеше да се наложи да мине през хотела и да се изкъпе, преди да отиде в участъка.

— Между другото — обърна се към Гигс, — не разбирам защо сте продължили да го вземате със себе си.

— Кого, Ейнджъл ли?

— Да. Нали всички сте го мразели. Откак съм тук, не съм чул някой да каже добра дума за него.

— Защото го биваше в готвенето — обади се шегаджията с рижавата коса.

Другите явно бяха съгласни с него.

— И кой ще го замести сега? — попита Фин.

— Астерикс. — Гигс кимна към дребно човече с големи рошави мустаци. — Но и него не сме канили. Знаеш, че не каним никого. Просто даваме да се разбере, ако има свободно място, и хората сами идват. — Той поспря, сякаш дори не забелязваше тежестта на торбата сол в ръцете си. — Така никой не може да ни обвини, ако стане някакъв гаф.

Щом приключиха с товаренето на камиона, направиха почивка за по цигара — спокоен миг, преди това необичайно събрание от тъкачи и земеделци, електротехници, дърводелци и строители да се разпръсне по своите фабрики и ферми. Фин плъзна поглед по кея, покрай ръждивите пилони и купищата зелени рибарски мрежи. Около пешеходната част и стената имаше нов бетон, отлят в опит да се поправят поне частично щетите, причинени от морето. Във вътрешното пристанище над водата се подаваше голяма, обрасла с трева скала. Като момче веднъж се бе качил върху нея по време на отлив, чувствайки се като същински цар на залива. После приливът го бе уловил в своята клопка и се бе наложило да чака, докато морето не спадне отново. И той, както повечето си връстници от острова, никога не се бе учил да плува. Вкъщи, естествено, го наградиха с подобаващ пердах.

— Знаеш ли — обади се Гигс толкова близо до рамото му, че го стресна. — Ние така и не обсъдихме онова, което се случи при първото ти плаване. След завръщането ти не беше в състояние да говориш, а и не помнеше почти нищо. После пък замина за университета и не се върна повече.

— Не знаех, че има нещо за обсъждане — каза Фин.

Гигс се облегна върху спасителния пояс, окачен на стената, и зарея взор към разрушеното място на вълнолома, където траулерите някога бяха приставали, за да разтоварят своята плячка от Скер.

— Навремето хората се редяха на опашка оттам чак до пътя към селото, за да са сигурни, че ще се сдобият поне с една гуга — рече, без да вади димящата цигара от устата си.

— Да, помня — отвърна Фин. — Тогава бях още малък.

Гигс наклони глава встрани и му хвърли изпитателен поглед.

— А какво помниш от годината, когато дойде с нас?

— Че едва не умрях. — Очите на другия го пронизваха като прожектори, търсещи да осветят някакво тъмно място в душата му. — Трудно бих забравил подобно нещо.

— Ти не, но друг човек умря.

— И това надали ще забравя. — Фин с труд удържаше надигащата се емоция. — Не минава и ден, без да се сещам за него.

Гигс задържа погледа си още секунда, преди да го отмести отново към разбития вълнолом.

— Аз съм бил на Скалата повече от трийсет пъти, Фин. Помня всяко пътуване. И всичките са различни като химни в псалтир.

— Не се и съмнявам.

— Човек би предположил, че с времето ще започнат да се сливат, но не — детайлите на всяко са се запечатали в паметта ми така, сякаш е било вчера. Включително и на твоето. — Той направи пауза, за да подбере внимателно думите. — Но то никога не е било обсъждано освен между хората, участвали в него.