Питър Мей - Черната къща

Фин се здрависа с всеки от мъжете подред. Последният задържа ръката му по-дълго от останалите. Беше към петдесетгодишен, набит, среден на ръст, с рошави вежди и гъста черна коса, само тук-таме докосната от сиво. Физиката му не бе впечатляваща, но явно се радваше на особена почит сред останалите. Това бе Гигс Маколи, всепризнатият лидер на групата, който още по време на посвещаването на Фин и Артър в древния ритуал вече имаше четиринайсет експедиции до Скер зад гърба си.

— Радвам се да те видя, Фин — фиксира го той с проницателните си, наситено сини келтски очи. — Чувам, че се справяш добре.

— Не се оплаквам.

— Право казват хората. Помогни си сам, та и Господ да ти помогне. Отдавна не си идвал насам.

— Вярно е.

— Колко години минаха, седемнайсет?

— Горе-долу толкова.

— Нали знаеш, момчето на Артър ще идва за първи път с нас.

— Да, знам.

Гигс погледна към Фионлах и се ухили.

— Макар че там гелът за коса няма да му трябва особено. — Останалите се разсмяха, а младежът се изчерви и без да отвърне нищо, впери поглед към морето. Гигс плесна с ръце. — Е, да се хващаме за работа. Камионът няма да се натовари сам. Ще се включиш ли, Фин?

— Разбира се.

Полицаят свали връхната дреха и сакото си, хвърли ги върху купчина празни кошове и запретна ръкави.

Подредиха се във верига и заработиха методично като добър екип. Кашоните и чувалите бяха предавани от ръка на ръка и подреждани в каросерията. Фин се улови, че неволно поглежда към Фионлах, търси у него нещо от себе си, някакъв знак, че младежът действително е негова плът и кръв. Косите и на двамата бяха руси, но от друга страна, и тази на Маршели беше такава. Очите определено бяха на майка му — сини, а не зелени като на Фин. Ако бе наследил нещо от него, то се долавяше по-скоро в държанието, в характерната, мълчалива сдържаност.

Фионлах усети погледа му и мъжът веднага го отмести встрани, леко сконфузен. Гигс стовари в ръцете му торба сол. Тя бе тежка и Фин изпъшка.

— Навремето, когато товарехме траулера направо оттук, беше по-лесно.

— Не е лъжа — кимна сериозно другият. — Но откакто бурята разруши вълнолома, траулерите не могат да влизат в пристанището. Затова трябва да влачим всичко до Сторноуей.

— Но вие продължавате да тръгвате оттук?

— Повечето от нас, да. Ей с тази хубавица. — Гигс посочи към лодката, която се поклащаше вързана край кея, с изваден над водата извънбордов мотор. — Срещаме се с траулера насред залива и я качваме на борда. И без това ни трябва отново, когато разтоварваме запасите на Скер.

— Е, какво става, има ли някакъв напредък с разследването? — подхвърли неочаквано един от по-младите мъже, неуспял да сдържи любопитството си.

— Не го водя аз — отвърна Фин. — Така че всъщност не съм в течение.

— Изглежда, смятат, че ДНК тестовете ще им помогнат да хванат убиеца — рече друг.

— Вече знаете за тях? — учуди се Фин.

— Че как иначе — рече Гигс. — Комай всеки от Кробост е получил обаждане от полицията. Ето, и аз днес по някое време ще трябва да отида да дам проба.

— Все пак тестването е доброволно.

— Да, бе, и кой ще го пропусне? — намеси се Артър. — Нали никой не иска да изглежда подозрителен.

— Аз ще пропусна — каза Фионлах.

Работата спря и всички лица се извърнаха към него.

— И защо, ако смея да попитам? — произнесе Артър.

— Защото това е само върхът на айсберга. — Лицето на младежа бе поруменяло. — Началото на полицейска държава. Накрая всички ще се озовем в някаква база данни, идентифицирани по баркода на своето ДНК, и няма да можем да ходим никъде и да вършим нищо, без властта да си вре носа в работите ни. Банките и застрахователните компании ще ни отказват ипотечни кредити и застраховки, защото сме неблагонадеждни. Защото дядо ни е умрял от рак или имаме история на сърдечни заболявания по майчина линия. Ще отхвърлят молбите ни за работа, защото баба ни е прекарала известно време в психиатрия, а нашият баркод адски прилича на нейния.

— Виж го ти него — рече Артър, оглеждайки останалите, които слушаха тирадата със зяпнали уста. — Голям Карл Маркс се извъди. Реди ги като някакъв ляв радикал. Откъде се е назобал с тия неща, представа си нямам. Ще дадеш проба и още как.

— Не. — Фионлах поклати глава с тиха решимост.

— Слушай — поде с примирителен тон Артър, — всички ще го направим, нали така? — Той се озърна за подкрепа и присъстващите закимаха, мърморейки утвърдително. — Какво искаш, хората да си помислят, че си го извършил ти ли?