Питър Мей - Черната къща

Фин отметна завивките, спусна крака на пода и потърка зачервени очи.

— Добре, дай ми само минута да се облека.

Но Артър продължаваше да стои и да гледа стария си съученик със странно напрегнато изражение.

— Онова, което ти казах снощи… Бях пиян. Забрави го, става ли?

— А вярно ли беше?

— Вече ти казах, бях пиян.

— Във виното е истината.

Артър изгуби търпение.

— Слушай, бях се натряскал като свиня. Ако не е имало значение цели седемнайсет години, защо, по дяволите, трябва да има значение сега?

В гърлото му се разнесе хърхорене, той се обърна рязко и напусна стаята. В антрето всмукна два пъти от инхалатора си, преди сърдитите му стъпки да се отдалечат по посока на дневната.

Фин се облече набързо, отиде в банята и се наплиска със студена вода. От огледалото го гледаха две кървясали очи. Видът му бе ужасен. Изстиска малко паста от тубичката, натърка с показалец зъбите и венците си и се изжабури, колкото да премахне лошия вкус в устата си. Не знаеше как ще се изправи лице в лице с Фионлах след онова, което бе научил. Надзърна пак в огледалото и бързо сведе поглед. Всъщност не знаеше как да се изправи лице в лице дори със самия себе си.

Старата астра вече боботеше дрезгаво пред къщата. Артър бе уловил намусено волана, а Фионлах седеше отзад в своя суитшърт с качулка, със скръстени ръце и торбички от недоспиване под очите. Все пак бе намерил време да сложи малко гел на косата си. Фин се вмъкна на пътническата седалка и закопча колана, измърморвайки едно „Добро утро“. Чувстваше се отчайващо неловко. Артър включи със стържене на първа скорост, освободи ръчната и подкара по посока на шосето. Фин беше сигурен, че ако случайно го спрат, няма да мине проверката с дрегер.

Небето сивееше, но нямаше изгледи да вали. Далеч над океана облаците бяха разкъсани и слънцето като невидим фенер хвърляше кръгло петно от светлина върху водата. Избуялите летни треви се привеждаха от вятъра. Щом подминаха църквата, пред тях се откри гледка чак до Порт ъв Нес. Колата подскачаше по неравния път и скоро тишината се стори на Фин непоносима.

— Е, как върви компютърът? — подхвърли, без да се обръща назад.

— Супер — отвърна Фионлах, но това беше всичко.

— Той не изгаря от нетърпение да отиде на Скер — каза Артър.

— Че защо? — изви врат Фин, за да погледне момчето.

— Не си падам много по убиването на птици.

— Още е малко мекушав — поясни презрително Артър. — Но нищо, експедицията ще му дойде добре.

— Както на нас навремето?

Артър изсумтя и стисна по-здраво кормилото.

— Тук става дума за ритуал на посвещаване, това е всичко. Момчетата стават мъже. Никой не е казал, че трябва да е лесно.

В Порт ъв Нес нямаше полицай на пост. Може би бяха решили, че вече не се налага или че бездруго никой не става толкова рано. Лентата, ограждаща местопрестъплението, бе свалена и увита около оранжев пластмасов конус. Близо до кея бе спрял камион, около който имаше шест или седем паркирани коли. Навесът за лодки продължаваше да бъде опасан от плющящата на вятъра найлонова лента на жълти и черни ивици. На минаване покрай него всички хвърлиха поглед към вратата. Там бе убит човек — човек, когото познаваха. И всички изпитаха усещането, че Ейнджъл Макричи продължава да витае някъде в сенките подобно на призрак, който няма да намери покой, докато убиецът му не бъде разкрит.

Неуловимото му присъствие се чувстваше и сред десетината мъже, скупчени около камиона. В продължение на осемнайсет години той бе идвал тук заедно с тях, бе помагал в товаренето на запасите, струпани по дължината на кея — чували с торфени брикети за горене, метални бурета с питейна вода, платнища, постелки за спане, кашони с храна, инструменти, акумулатор за радиостанцията, а също повече от четирийсет торби едра сол за осоляване на птиците.

Фин откри, че познава по физиономия мнозина от присъстващите. Сред тях имаше както ветерани, прехвърлили петдесетте, така и свежи новобранци на по двайсетина години, но между всички се долавяше неизказана връзка. Това бе специален клуб, основан преди повече от петстотин години. За да се наредиш сред шепата му членове, трябваше поне един път да си ходил до Скер, да си доказал силата, куража и способността си да устояваш на стихиите. Техните предци бяха прекосявали бурното море в открити лодки, тласкани от нуждата да оцелеят, да нахранят гладните си семейства. Сега те пътуваха с траулер, за да доставят на ситите жители на острова изискания деликатес. Но самият престой на Скалата си оставаше все така труден и опасен, както преди.