Питър Мей - Черната къща

Колата на Доналд ѝ допадна — може би защото докосна задрямалата свободолюбива струна у нея — и тя го попита дали може също да се повози. Той ѝ каза да скача при нас и подкара с пълна газ по крайбрежния път към Скигерста. Леля ми се бе настанила на задната седалка и от вятъра цигарата, която упорито продължаваше да пуши, пръскаше искри. Косата ѝ, отметната назад от лицето, разкриваше крехката му костелива структура, восъчната кожа, опъната над челото и скулите като посмъртна маска. И все пак никога не я бях виждал толкова щастлива. Щом я оставихме пред къщата, цялата сияеше и почти ми се стори, че иска да дойде с нас на купона. Докато преваляхме хълма към Кробост, се обърнах назад и я видях все още да стои отвън и да гледа след нас.

Минахме да вземем Иън и Шоуни, натоварихме още бира и продължихме нататък покрай брега. Беше възхитително пътуване, с топъл вятър в косите и слънце, галещо лицата. Океанът бе спокоен като огледало, проблясващо чак до скрития в тънка мъгла хоризонт. Отминавахме село подир село — Сиадар, Барвас, Шоубост, Карлоуей. Хлапетата махаха с ръце при появата ни и дори някои от възрастните се изправяха и гледаха удивено, като по всяка вероятност ни смятаха за щурави туристи от континента, донесени насам в търбуха на ферибота. Скоро в далечината се очертаха побитите камъни на Каланиш — още една от мистериите на живота, която надали някога щяхме да разгадаем.

Докато стигнем пристана в най-североизточната точка на Грейт Бернера, слънцето вече се бе спуснало ниско, заливайки океана с ослепително течно злато. Остров Елън Бег лежеше пред нас, само на няколкостотин метра разстояние. Беше дълъг малко повече от половин километър. Можехме да видим постройката на плажа, както и няколкото огъня, вече запалени по брега, димът от които се стелеше в неподвижния въздух. Наоколо се движеха фигури, а музиката ясно долиташе до ушите ни през пролива.

Разтоварихме бирата от багажника и Доналд паркира редом с още пет или шест други коли. Шоуни удари камбанката на пристана и след няколко минути оттам се зададе гребна лодка, която идваше да ни вземе.

Елън Бег бе нисък и равен и не се ползваше за друго освен за паша на овцете през лятото, но откъм южната си страна разполагаше с чудесен пясъчен плаж, както и с още един, чакълест, откъм северната. Онази вечер на него се бяха събрали поне сто души, повечето от които непознати за мен. Бяха се разделили на оживени компании, всяка край свой собствен огън и слушаща собствена музика, която гърмеше от усилените докрай касетофони. Във въздуха се носеше мирис на скара. Момичета завиваха парчета месо и риба в алуминиево фолио и ги заравяха да се пекат в жарта. Нямах представа чие е партито, но изглеждаше доста добре организирано. Още щом стъпихме на брега, Доналд ме тупна по рамото и каза, че ще се видим по-късно. Имаше уговорка с някакви свои приятели да се надрусат заедно. Ние с Иън и Шоуни свалихме пиенето от лодката и отворихме по кутийка бира. Скоро открихме хора от нашето училище и прекарахме следващите няколко часа в пиене, разговори и ядене на прясно изпечено пиле и риба.

Нощта настъпи някак внезапно и мракът ни изненада. Наоколо имаше дърва в изобилие, донесени от морето, и ние стъкнахме огньовете, преди последната пурпурна ивица да се е изгубила на западния хоризонт. Налегна ме необяснима меланхолия — може би съзнавах, че съм твърде щастлив, но това няма да трае вечно. Мислех си, че навярно щеше да е последното ми лято на остров Луис — тогава не подозирах, че предстои да се върна само веднъж, и то за погребение. Взех нова кутийка бира и тръгнах да бродя край брега, като гледах озарените лица, които се смееха се, пиеха и пушеха. Сега към мириса на дим и прегоряла мазнина се бе прибавил и натрапчивият сладникав аромат на марихуана. Тук, далеч от всякакви населени места, звездите се открояваха ясно и аз ги съзерцавах в захлас. Понякога, щом погледнеш небето, ти се струва, че всичко се върти около теб, а в други моменти се чувстваш безкрайно малък. Онази нощ аз се чувствах като най-микроскопичната прашинка в историята на безкрайността.

— Ей, Фин! — чух някой да вика името ми откъм най-близкия огън. Обърнах се и видях Доналд, прегърнал през кръста някакво момиче. Повечето от компанията също се бяха разделили по двойки. — Какво се мотаеш сам в тъмното? Ела, седни при нас.

Ако трябваше да съм честен, предпочитах да не го правя — тъкмо се опивах от меланхолията, наслаждавах се на своята самота. Но не исках да бъда груб, затова пристъпих в кръга от светлина. Доналд спря да се лигави със своето момиче едва когато се озовах пред него, и тогава видях, че това всъщност е Маршели. През тялото ми подобно на електрически ток премина импулс на ревност. Усетих как по лицето ми плъзва червенина, но за щастие, огънят я прикри.