Питър Мей - Черната къща

Един ден се отбих до тях да му кажа за партито, което щеше да се състои на остров Елън Бег — малко късче земя, разположено там, където морето бе издълбало бреговата линия на остров Луис подобно на отворена паст на дракон. Не знаех кой го организира, но някакъв приятел на Доналд Мъри го бе поканил, а той на свой ред канеше нас. Щеше да има барбекю на открито и ако времето позволеше, щяхме да спим на плажа под звездите. Ако пък валеше, щяхме да се подслоним в една стара постройка. Единственото, което се искаше от нас, бе да си носим пиенето.

Артър поклати унило глава и заяви, че няма да дойде. Баща му бил заминал за няколко дни по работа, а майка му не се чувствала добре и той трябвало да я гледа. Имала болки в гърдите, а кръвното ѝ било адски високо. Докторът предполагал, че може би страда от гръдна жаба. Аз не знаех какво е гръдна жаба, но във всички случаи не звучеше приятно. Бях разочарован, че ще пропусне забавата, най-вече заради самия него. Той определено се нуждаеше от малко ободряване.

Но разочарованието ми не трая дълго, а в петък вечер, когато Доналд Мъри дойде да ме вземе от къщата на леля ми, се изпари окончателно. И имаше защо. Доналд се появи буквално с гръм и трясък с червено пежо кабриолет, с което се бе сдобил незнайно откъде. То бе старо и очукано, но цветът му бе възхитително ярък, гюрукът бе свален, а Доналд седеше зад волана като филмова звезда с русата си коса, тъмни очила и загоряло от слънцето лице.

— Кво става, братле — провлече небрежно. — Искаш ли едно кръгче?

Исках и още как. Пет пари не давах как и откъде е взел возилото, просто изгарях от нетърпение да седна до него и да обиколя острова, събирайки завистливите погледи на зяпачите. По тези места откритата кола беше нещо почти нечувано. В крайна сметка кога ще я караш със свален покрив, след като тихите и слънчеви дни се брояха на пръсти? Но тази година бяхме ударили джакпота. Топлото време се бе задържало през целия юли и още продължаваше, изгаряйки тревата до кафяво.

Извадихме четирите кашончета бира от пристройката, където ги бяхме скрили, и ги натоварихме в багажника. Бащата на Доналд никога нямаше да му разреши да държи у тях подобна нечестива стока. Леля ми излезе да ни изпрати. Като се замисля сега, навярно вече не е била добре, макар че никога не се оплакваше. Къносаната ѝ коса бе разчорлена и оредяла, с един пръст бяло в корените. Твърде дебелият пласт руж се ронеше от бръчките на хлътналите ѝ бузи, гримът слепваше миглите ѝ, а устата ѝ представляваше тънка линия от бледорозово. Бе облечена в едно от собствените си прозирни творения — пластове пъстроцветен шифон, съшити в нещо като пелерина, а отдолу — отрязани дънки и розови отворени сандали. Ноктите на краката ѝ също бяха лакирани в розово — дебели и твърди нокти върху разкривени от артрит крака.

Тя бе голямата сестра на майка ми, с десет години по-възрастна от нея. Трудно можех да си представя две по-различни жени. През шейсетте, по времето на хипитата, вече е била прехвърлила трийсетте, но съзнанието ѝ сякаш бе заседнало завинаги в онази епоха. Беше живяла известно време в Лондон, Сан Франциско и Ню Йорк — единственият човек, когото познавах, действително присъствал на Удсток. Странно, колко малко всъщност знаех за нея. Младите не са любопитни относно възрастните, просто ги приемат такива, каквито са. Сега ми се ще да се върна назад и да я разпитам за живота ѝ, да запълня всички празнини. Но това, естествено, е невъзможно. Беше останала стара мома, но навремето имала бурна връзка с някакъв мъж. Богат и известен. А също и женен. Когато се върнала на острова, купила старата бяла къща с изглед към пристанището на Кробост и заживяла в нея сама. Не знаех да е споделяла на някого какво точно се е случило. Освен вероятно на майка ми, но аз съм бил твърде малък, за да разбера. Мисля, че в живота ѝ е имало само една голяма любов и след нейния край тя просто е захлопнала вратата към всичко останало. Нямам идея как се издържаше, откъде идваха парите ѝ. Никога не сме си позволявали разкош, но и не съм страдал от недостиг на храна, дрехи или неща, които наистина съм искал. Когато почина, в банковата ѝ сметка имаше десет паунда.

Леля ми бе загадка, една от великите неразгадани мистерии в моя живот. Прекарах при нея девет години, без да станем особено близки. Почти съм сигурен, че не ме обичаше, нито пък аз нея. По-скоро ме търпеше. Но никога не ми каза лоша дума и винаги заставаше на моя страна, когато светът се обърнеше срещу мен. Помежду ни съществуваше един вид неизказана, почти неохотна привързаност. Не си спомням нито веднъж да съм я целувал, а единствената прегръдка от нея получих в нощта, когато умряха родителите ми.