Питър Мей - Черната къща

Фин бе залят от всепоглъщащо чувство на меланхолия. Не, меланхолия не беше точната дума. По-скоро огромна тежест, която притискаше, смазваше, спираше дъха. Самата стая бе мрачно и смущаващо място, а сърцето му препускаше сякаш от страх. Страх от светлината. Той угаси нощната лампа. Страх от тъмното. Запали я отново и забеляза, че трепери. Някакъв спомен напираше в съзнанието му. Разбуден от думите на Артър или може би от тона му, от начина, по който го бе погледнал. Едва сега забеляза, че зад вратата е облегната сгъваемата масичка за карти, на която бе прекарал толкова много часове в подготовка за изпитите. С петното от кафе, имащо очертанията на остров Кипър. Целият облян в пот, за сетен път угаси лампата. Пулсът блъскаше в ушите му, а щом затвори клепачи, видя само пурпурна червенина.

Нима бе възможно Фионлах да е негов син? Защо тогава Маршели не му беше казала, че е бременна? Как се е омъжила за Артър, ако е знаела? Господи! Искаше му се да изпищи и да се пробуди отново у дома, при Роби и Мона, в живота, който бе познавал едва допреди четири кратки седмици.

Зад стената се надигнаха сърдити гласове и той затаи дъх, мъчейки се да чуе какво говорят, но думите се губеха в тухлите и хоросана. Долиташе единствено тонът — на гняв и болка, на обвинение и отрицание. Захлопване на врата, а после тишина.

Фин се зачуди дали Фионлах също ги е чул. Нищо чудно да е привикнал, ако това се повтаряше всяка вечер. Или тази вечер бе различна? Защото една тайна бе избягала и сега витаеше помежду им подобно на призрак. А може би Фин бе последният, който я научаваше, последният, чийто свят се преобръщаше в несигурност под допира на студените ѝ пръсти?

Училището бе приключило. В началото на юли бях държал изпитите за университета в Глазгоу и сега чаках резултатите. Това щеше да е последното ми лято, прекарано на острова.

Не мога дори да опиша как се чувствах. Възторжен, сякаш последните няколко години бях живял в тъмница, притиснат от тежко бреме, а сега това бреме бе вдигнато и аз излизах навън, примигващ на светлината. Времето също бе невероятно, в тон с моето настроение. Казват, че летата на 75-а и 76-а били чудесни. Но за мен най-хубаво бе лятото преди влизането ми в университета.

Вече от години бях скъсал с Маршели. Гледайки назад, сам се дивя на жестокостта си и мога да се утешавам единствено с мисълта, че тогава съм бил много млад. Но от друга страна, младостта винаги е била удобно оправдание за дебелокожото поведение.

Още в края на основното ни образование тя стана странно незабележима за мен, макар пътищата ни постоянно да се пресичаха. След като постъпихме в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, вече се виждахме по-рядко — случайна среща в коридора или на улицата в събота вечер, всеки със своята компания. Знаех, че ходи с Артър, макар той да посещаваше различно училище. Засичах ги заедно по партита и танцови забави. Знам, че през последната година се разделиха — той трябваше да се явява на поправителни, а тя за кратко тръгна с Доналд Мъри.

Аз самият смених доста момичета, но никоя не се задържаше задълго. Обикновено повечето изчезваха след запознанството с леля ми. Сигурно наистина им се е виждала странна птица. Бях свикнал с нея като със стара вещ, която се търкаля из стаята ти, докато накрая спреш да я забелязваш. Но ето че училището свърши, аз бях свободен и нямах никакво намерение да се обвързвам. Глазгоу ме зовеше с безгранични нови възможности и ми се виждаше глупаво да се обременявам с товар от острова.

Помня как през първата седмица на юли двамата с Артър се разхождахме по плажа край Порт ъв Нес. Настроенията ни бяха диаметрално противоположни. По време на подготовката за университета бях прекарал безкрайни часове заключен в кабинета на баща му. Господин Макинес бе взел задачата присърце и не ми даваше дори миг почивка. Сякаш бе решил да инвестира в мен всички амбиции и стремежи, пазени за собствения му син, след като последният се провали на матурата и трябваше да се явява на поправителни. Това породи напрежение между нас, което според мен се дължеше на ревност. Често се срещахме и разхождахме заедно из селото в неловко мълчание. Помня как веднъж стояхме на пристанището в Кробост и хвърляхме камъни във водата в продължение на цял час, без да разменим нито дума. Никога не обсъждахме моите занимания с баща му — те лежаха като тъмна сянка помежду ни.

Но всичко това вече бе минало и денят сякаш отразяваше душевното ми състояние. Спокойните води на залива искряха под яркото слънце, а във въздуха едва полъхваше топъл бриз. Бяхме свалили обувките и чорапите си, навили нагоре крачолите на панталоните и шляпахме боси сред малките вълнички, плискащи се по брега, оставяйки девствени следи върху гладкия пясък. Носехме найлонов чувал от онези, в които продават торфени брикети, и възнамерявахме да наловим раци от езерцата, останали след отлива сред скалите в далечния край на плажа. За мен предстоящото лято се очертаваше като блажена поредица от подобни дни, лишени от всякакво напрежение и изпълнени с простите радости на живота.