Питър Мей - Черната къща

— Не. Малко е овехтяла и опърпана по краищата, но е у мен.

— Кое е у теб? — Артър се появи в кухнята и се пльосна тежко върху празния стол. Атмосферата на интимност изчезна яко дим. Той загреба голяма хапка пай и се обърна с пълна уста към Фин, който неохотно събираше сили за нова лъжа. — Кажи, де?

— Една стара снимка на класа.

— А, да, помня я. Онази, на която мен ме няма. Нали бях болен.

— Същата. Ти беше получил силен пристъп на астма предишната вечер.

— Едва не хвърлих топа тогава. Може би щеше да е по-добре за всички ни, а? — Артър поля храната си с уиски и обходи с взор своите събеседници. Фин забеляза, че е напълнил отново чашата. — Какво, никой ли няма да каже: „Не, Артър, щеше да е ужасно, ако беше умрял тогава. Животът просто нямаше да е същият“.

— Е, това поне е вярно — рече Маршели и той я изгледа изпод вежди.

Продължиха вечерята в мълчание. Артър омете чинията си и я отмести встрани, при което зърна празната чаша на Фин.

— Защо не се обаждаш да ти долеем, синко?

— Всъщност аз по-добре да вървя. — Той се изправи и избърса уста с хартиената салфетка, която Маршели беше сложила пред него.

— Да вървиш къде?

— Обратно в Сторноуей.

— И как ще стигнеш?

— Ще си викна такси.

— Не ставай глупав, човече. Ще ти струва цяло състояние. Тази вечер ще спиш у дома, а утре ще те откарам до града.

Маршели се изправи и взе да разтребва масата.

— Ще отида да приготвя леглото в стаята за гости.

Докато тя се върне, Артър завлече приятеля си в дневната и напълни отново чашите. По телевизията даваха футболен мач, но с намален звук. Той вече бе доста пиян, със замъглени, полупритворени очи. Заваляйки думите, се впусна да разправя история за някакъв инцидент с велосипед от детството им, който Фин напълно бе забравил. След като го слуша известно време, полицаят каза, че иска да долее вода в питието си. Отиде в кухнята и изля половината уиски в мивката. После продължи да чака Маршели да се върне, като съжаляваше, че толкова лесно се е съгласил да остане. Накрая тя се появи. Видът ѝ бе уморен, а когато погледна към мъжа си, на лицето ѝ се появи странно отпуснато изражение. Може би примирение.

— Е, аз ще си лягам — каза и отиде да угаси лампата в кухнята. — Приятни сънища.

Фин се изправи разочаровано от мястото си.

— Лека нощ.

Тя поспря за миг в антрето и очите им се срещнаха.

— Лека нощ, Фин.

— Майната ти — измърмори Артър, след като вратата се затвори зад нея и опита да фокусира погледа си върху Фин. — Знаеш ли, че ако не беше ти, никога нямаше да се оженя за нея.

— Глупости! — отвърна другият, уязвен от жлъчния му тон. — Та ти я преследваше още от първата седмица в училище.

— Дори нямаше да я забележа, ако не се беше вкопчила в твоя милост. Никога не съм си падал по нея, просто се мъчех да я държа настрана от теб. Ти ми беше приятел, Фин Маклауд, кажи-речи от момента, в който сме проходили. А тя все гледаше да ни раздели, да забие клин помежду ни. — Той се засмя — мрачен горчив смях. — И да пукна, ако все още не го прави. Мислиш ли, че не забелязах червилото? И грима? Ако смяташ, че е било заради теб, дълбоко се лъжеш. Беше единствено за да ми покаже среден пръст. Защото за мен не се е издокарвала така от много дълго време.

Потресен, Фин не знаеше какво да отговори. Затова просто стискаше чашата с разреденото уиски, усещайки как стъклото се стопля в ръцете му, и гледаше догарящата жарава в камината. В стаята сякаш изведнъж бе повял хлад. Той взе решение, гаврътна остатъка от питието и се изправи.

— Аз ще вървя да си лягам.

Но Артър не гледаше към него. Зачервените му от алкохола очи се рееха някъде в пространството.

— И знаеш ли коя е най-голямата ирония?

Фин не знаеше и не искаше да знае.

— Ще се видим утре сутринта.

Артър наклони глава настрани и примижа.

— Той дори не е мой.

Фин усети свиване под лъжичката и замръзна на мястото си.

— За какво говориш?

— За Фионлах — изломоти Артър. — Той е твое шибано хлапе, не мое.

Релефните тапети бяха пребоядисани наскоро в един от онези модерни светли цветове с прасковен или може би розов оттенък. Имаше също нови завеси и нов мокет, а таванът бе чисто бял, но старото петно упорито бе избило в ъгъла, все така под формата на чайка в полет. Пукнатината в мазилката също си беше там, пресичаща чайката и продължаваща към корниза. Само старият прозорец бе заменен с нов стъклопакет, а на мястото, където някога стоеше бюрото на господин Макинес, бе поставено двойно легло. Рафтовете на библиотеката все така стенеха под тежестта на същите книги, които Фин помнеше от дългите вечери на занимания по математика, английски и география. Книги с екзотични примамливи заглавия като „Сляп в Газа“, „Случаят с палтото от визон“, „Момчетата си остават момчета“, „Смедъм“. И още по-загадъчните имена на авторите: Олдъс Хъксли, Ърл Стенли Гарднър, Луис Грасик Гибън. Старото кресло на господин Макинес с излъскани от употреба подлакътници бе изтикано в ъгъла. Някои хора оставят подир себе си следи дълго след като са напуснали грешната земя.