Питър Мей - Черната къща

— Здравей, Маршели — промълви едва чуто Фин.

— Здравей, Фин.

Дори само изговарянето на името, което тя сама му бе дала преди толкова много години, го изпълни с дълбока тъга. Заради нещо ценно и безвъзвратно изгубено. Все така смутена, тя се облегна на мивката и скръсти ръце на гърдите си в отбранителна поза.

— Какво те води на острова?

Въпросът прозвуча сухо и прозаично на фона на обстоятелствата. Артър отговори вместо него:

— Дошъл е да разследва убийството на Ейнджъл Макричи.

Маршели кимна незаинтересовано.

— И дълго ли ще стоиш?

— Не, вероятно само ден-два.

— Надяваш се толкова бързо да хванеш убиеца? — подхвърли Артър.

Фин поклати глава.

— Предполагам, че веднага щом изключат връзката с единбургското убийство, ще ме върнат обратно.

— Значи, според теб няма връзка?

— По нищо не личи да има.

Маршели все така не проявяваше интерес към темата.

— Изобщо не си се променил — каза, оглеждайки Фин.

— Нито пък ти.

Тя се засмя и в очите ѝ проблесна непресторена веселост.

— Все същият стар лъжец. — Фин продължаваше да стои на прага, сякаш нямаше намерение да влиза. — Вечерял ли си?

— Ще хапна нещо в Сторноуей.

— Как ли пък не — изръмжа Артър. — Докато се върнеш, всичко ще е затворено.

— Има пай във фурната — каза Маршели. — Ще се стопли за десетина минути. Държа го готов за Артър, нали никога не знам кога ще се прибере.

— Именно. — Съпругът ѝ затвори вратата зад гърба на Фин. — Твоята по-ненадеждна половинка. Ще подрани ли този път, или ще закъснее? Трезвен ли ще бъде, или пиян? Така поне животът е по-интересен, нали, Маршели?

— Не знам как бих го живяла иначе — отвърна с равен тон тя и се обърна към печката. Фин се опита да долови хумор в репликата, но не успя. — Хайде, приготвяйте се, след малко ще сервирам.

— Ела, да сипем по едно. — Артър го поведе към тясната всекидневна, задръстена допълнително от масивна мека мебел и голям телевизор с плосък екран. Той бе включен с намален звук и предаваше някакво риалити шоу. Лошата картина и твърде усиленият контраст го правеха почти невъзможно за гледане. Инак стаята бе уютна, със спуснати завеси и тлеещ в камината торф. — Сядай. — Артър отвори барчето на бюфета, разкривайки колекция от бутилки. — Какво ще пиеш?

— Нищо, благодаря. — Фин се настани в едно от креслата, мъчейки се да надзърне оттам към кухнята.

— Хайде де, колкото за апетит.

Фин въздъхна. Явно нямаше измъкване.

— Добре, само една капка.

— Артър наля две големи уискита и му подаде едното.

— Сландже.

— Сландже ва — отвърна на келтската наздравица Фин и отпи малка глътка, докато Артър гаврътна наведнъж половината чаша.

В този момент вратата зад гърба му се отвори и оттам се появи младеж на шестнайсет или седемнайсет години. Слаб, към метър и осемдесет на ръст, със сламеноруса коса, подстригана късо отстрани, а отгоре по-дълга и изправена с гел. На дясното му ухо висеше кръгла обеца. Беше облечен със суитшърт с качулка и широки сини дънки с провиснали крачоли над разхлабени бели маратонки. Като цяло бе симпатичен, със сините очи на майка си.

— Кажи здрасти на чичо си Фин — рече Артър.

Фин се изправи, за да се здрависа с момчето. Ръкостискането му се оказа здраво, а очите, навяващи така обезпокоителни спомени, гледаха прямо.

— Нарекохме го Фионлах — прозвуча гласът на Маршели.

Той се обърна и я видя да ги наблюдава от прага на кухнята. Върху лицето ѝ се бе появило странно изражение, а по бледите ѝ по-рано страни бе избила руменина.

— Радвам се да се запознаем, Фионлах. — Беше му странно да произнася собственото си име. То бе достатъчно разпространено на острова, но от друга страна, дали бе възможно да са кръстили своя син на него?

— Ще вечеряш ли с нас? — попита Артър момчето.

— Той вече е ял — каза Маршели.

— Е, тогава поне може да седне да пийнем по едно.

— Все още се мъча с компютъра — поклати глава Фионлах. — Мисля, че дънната платка е заминала.

— Не можеш ли да я оправиш?

— Не, май ще трябва да я сменим. А тя струва почти колкото нов компютър.

— Нямаме пари да купуваме през ден нови компютри — отсече Артър. — Като си намериш работа, спестявай и си купи сам.

— Какъв е компютърът? — намеси се Фин.

— Нищо особено — отвърна младежът. — Един стар Ай Мак Джи 3.

— И защо мислиш, че проблемът е в дънната платка?

Фионлах въздъхна безпомощно.

— Екранът потъмня така, че едва се чете. А и изображението е едно такова свито, сякаш сплескано.