Питър Мей - Черната къща

— Да, нищо ми няма.

— И не си заразен или нещо подобно?

— Разбира се, че не. Защо?

— Защото изглеждаш направо ужасно.

— Благодаря. Много ме успокои.

Беше началото на февруари и дъждът ръмеше толкова ситно, че приличаше по-скоро на мъгла, но бързо пропиваше дрехите заради мразовития северен вятър. Вратът и коленете ми се протриваха от мократа вълна на яката и панталона, бузите ми горяха, но аз нямах нищо против. За първи път от половин месец насам се чувствах наистина жив.

— Е, какво ново, докато съм отсъствал? — попитах.

— Нищо особено — махна неопределено с ръка Артър. — Не си изпуснал много материал, ако за това се притесняваш. Като изключим таблицата за умножение.

— А, ясно — кимнах.

Нямах понятие какво е таблица за умножение, но не исках да изглеждам невеж.

Почти бяхме стигнали училището, когато той най-сетне изплю камъчето.

— Между другото, записах се в групата по народни танци.

— Какво?

— Танци, нали се сещаш… — Той вдигна ръце над главата си и направи някакви странни подскоци. — Па дьо ба.

Започвах да подозирам, че докато ме е нямало, леко се е чалнал.

— Кой е този Пади Ба?

— Това е танцова стъпка, глупчо.

Челюстта ми увисна.

— Танци? Ти? Танците са за момичета, Артър! — Наистина недоумявах какво го е прихванало.

Той само сви рамене.

— Нямах друг избор. Госпожа Макей ме избра.

Възприемаше го доста по-леко, отколкото очаквах. За пръв път ми хрумна, че може би съм извадил късмет, задето отсъствах заради грипа. Иначе класната ни можеше да избере и мен. Искрено съчувствах на приятеля си. Тоест докато не открих истината.

Същия ден, към три следобед, вървяхме по пътя заедно с Маршели. Съвсем не бях сигурен, че тя се радва да ме види отново. Когато седнах до нея на чина, поздравът ѝ беше хладен, а после упорито ме игнорираше. Или поне на мен ми се струваше така. Когато се опитвах да уловя погледа ѝ, се правеше на заета с нещо друго. На двора, през междучасията, не се отделяше от момичетата, които скачаха на въже или играеха дама. Но щом поехме към къщи заедно с тълпа други деца от началните класове, вървящи пред и зад нас, тя се обърна към Артър и попита:

— Разбра ли датата на пътуването до Сторноуей?

— Да — кимна той. — Госпожа Макей ми даде бележка за подпис от родителите.

— На мен също.

— Какво пътуване до Сторноуей?

Чувствах се не в час със събитията. Удивително е колко много може да пропуснеш само за две кратки седмици.

— В читалището ще има конкурс по танци — каза Маршели. — Ще се състезават училища от целия остров.

— По танци? — повдигнах вежди, но сетне объркването ми се разсея като мъгла, разпръсната от южния вятър.

Маршели участваше в групата по народни танци, затова и Артър се бе записал в нея, въпреки риска другите момчета да му се подиграват. Хвърлих му вледеняващ поглед.

— Не си имал друг избор, а?

Забелязах, че Маршели ме гледа, явно наслаждавайки се на реакцията ми. Аз ревнувах и тя го знаеше, затова реши да сипе още сол в раната:

— Ако искаш, може да седнеш до мен в микробуса, Артър.

— Не знам, ще видим — отвърна той, леко гузен от ситуацията.

Щом стигнахме отбивката за Милънейс, се запитах дали не я е изпращал и до фермата в мое отсъствие. Но тук спряхме и беше очевидно, че тя не очаква да продължим с нея.

— Е, значи, ще се видим в събота — каза на Артър.

— Да, добре. — Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и двамата тръгнахме към Кробост.

Обърнах се и видях гърба на Маршели, отдалечаваща се с безгрижна походка. Артър вървеше много по-бързо от обичайното и аз трябваше почти да подтичвам, за да не изостана.

— Събота? Тогава ли е конкурсът по танци?

— Не, той е в учебен ден.

— А какво ще има в събота?

— Ще ѝ ходя на гости във фермата.

Не можех да повярвам на ушите си. Макар тогава още да не ги разпознавах, у мен се надигаха класическите симптоми на ревността. Гняв, болка, объркване, меланхолия.

— Вашите няма да те пуснат! — улових се като удавник за сламка.

— Напротив, ще ме пуснат. Те се познават с родителите на Маршели от църквата. Мама дори ме откара до Милънейс миналата събота.

Мисля, че зяпнах с уста, и ако беше лято, навярно щях да налапам някоя муха.

— Значи си ходил там и преди?

— Един-два пъти. — Той ми хвърли поглед, съпроводен с лека самодоволна усмивка. — Играхме си на индианци и каубои в плевнята.

Пред очите ми изникна кошмарният образ на Маршели, омотаваща Артър със същото въже, връзваща очите му със същата червена носна кърпа.