Питър Мей - Черната къща

— Мисля, че без да искам, ви издадох — рече тя леко изчервена, с нещо подобно на извинение в шоколадовокафявите очи.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се Маршели, но майка ѝ гледаше към мен.

— Боя се, че звъннах на вашите да ги попитам дали може да останеш за обяд и да им предложа след това да те откарам до къщи. — Буквално изстинах. Само това ми липсваше. Усещах върху себе си недоумяващия взор на Маршели. — Не ни каза, че ти е забранено да идваш сам до фермата, Фин. Сега баща ти пътува насам, за да те вземе.

Проблемът с правдоподобните лъжи е, че хванат ли те веднъж, после никой не ти вярва, дори да говориш истината. Майка ми ме накара да седна пред нея и ми разказа приказката за лъжливото овчарче. Тя имаше голям талант за разкрасяване на истории. Трябвало е да стане писателка. Тогава нямах представа какво означава гора, защото на острова не растяха дървета, но тя я направи да изглежда тъмна и зловеща, гъмжаща от спотайващи се вълци. Не бях виждал и вълк, но добре познавах Шорас, немската овчарка на съседите на Артър. Това беше огромен звяр, по-едър от мен. Майка ми каза, че вълците били като него, и ме накара да си представя какво ще стане, ако той се разяри и ме нападне. Въображението ми услужливо нарисува картината на момче, разкъсано от зверовете. Трудно ми бе да повярвам само, че след като веднъж са се притекли на помощ на лъжливите му викове, хората са го сторили и втори път. Определено всеки би си помислил, че пак им прави номера. Разбира се, тя не пропусна да подчертае, че по онова време наистина е имало вълци и овчарчето било изядено.

Баща ми бе по-скоро разочарован, отколкото ядосан. Разочарован, задето съм предпочел да се измъкна за среща с някакво момиче, вместо да участвам в първото плаване на лодката, върху която двамата бяхме работили цяло лято. Но пердахът с колана, който изядох от него, не бе заради разочарованието, а заради лъжата. Парещата болка от кожения ремък по задника ми в съчетание със страховитата история за вълците ме накараха още там, намясто, да се зарека никога повече да не лъжа.

Премълчаването, разбира се, не се броеше за лъжа.

По-късно същия ден баща ми излезе сам с „Ейли“, а аз бях изпратен в стаята си, да плача до скъсване и да мисля над стореното. Цял месец не ме пускаха да играя навън. Можех да го правя само в къщата или на двора, но не по-далеч. Разрешаваха на Артър да идва у нас, но не и на мен да ходя у тях. И цели четири седмици нямах джобни пари. Артър отначало го намираше за адски забавно, особено предвид съпричастността на Маршели, но скоро му додея, защото, ако искаше да играе с мен, трябваше да се подлага на същите ограничения. Накрая даде воля на раздразнението си, дръпвайки ми една лекция за това как следващия път трябвало да внимавам повече. Казах му, че следващ път няма да има.

Двамата престанахме да изпращаме Маршели до тях. След училище вървяхме заедно само до отбивката за Милънейс и я оставяхме да продължи нататък сама, а ние поемахме през хълма към Кробост. След инцидента с въжето и превръзката за очи аз се държах предпазливо с Маршели и я избягвах на площадката и през междучасията. Живеех в постоянен ужас някой да не научи за целувката сред балите сено. Можех само да си представя как другите момчета ще ме скъсат от подигравки, ако разберат.

Беше малко след Коледа, когато за пръв път в живота си легнах болен от грип. Мислех, че ще умра, и според мен майка ми мислеше същото. Най-ясният ми спомен от онази седмица е как тя бе там, винаги когато отворех очи — с влажен студен компрес, който да сложи на челото ми, нашепваща насърчителни думи, изпълнени с обич. Изпитвах болка във всяко мускулче на тялото и на моменти неконтролируемо се тресях от студ, въпреки че температурата ми достигаше четирийсет и един градуса. Седмият ми рожден ден дойде и отмина почти без да го забележа. Покрай гаденето и повръщането няколко дни не ядох нищо, докато накрая майка ми ме убеди да хапна малко мляко с ориз. Вкусът ми хареса и оттогава всеки път, щом го опитам, се сещам за нея и нейното успокояващо неотлъчно присъствие през тези кошмарни дни и нощи.

Преди това никога не бях боледувал сериозно, но този път грипът буквално ме изсмука. Минаха две седмици, преди отново да тръгна на училище, бледен и измършавял. В онзи ден валеше дъжд и майка ми, уплашена да не настина, искаше да ме откара с колата, но аз настоях да вървя пеша. С Артър се срещнахме пред тяхната къща и той ме изгледа отдалеч.

— Сигурен ли си, че си добре?