Питър Мей - Черната къща

Сега обаче, в средата на хебридската зима, мушици нямаше. Само вятърът се носеше над мъртвата трева и небето злобно плюеше дъжд. Видях приближаващите фарове, преди да осъзная, че това е микробусът, превалящ хълма откъм Крос. Там, където пътят свиваше към училището, той спря, включи аварийните светлини и свали децата от Кробост. Те бяха само три — Маршели, Артър и Калъм. Микробусът потегли отново, а те поговориха известно време на кръстовището, след което Артър и Калъм забързаха по посока на Кробост, а Маршели пое към Милънейс.

Постоях още минута, като хрусках захарната пръчка и я наблюдавах в далечината. Оттук изглеждаше съвсем мъничка и едва ли не самотна. Походката ѝ изглеждаше някак тежка и по необясним начин навяваше униние. Изведнъж страшно ми дожаля за нея, прииска ми се да се втурна надолу по хълма, да я притисна в прегръдките си, да ѝ кажа, че съжалявам. За своята ревност, за това, че съм я наранил. И все пак нещо ме удържаше. Същата неохота да разкривам чувствата си, която ме е преследвала през по-голямата част от живота ми.

Тя почти се бе изгубила от погледа ми в зимния сумрак, когато най-сетне преодолях вродената си сдържаност и се втурнах подире ѝ. Размахвах ръце подобно на вятърна мелница, за да запазя равновесие, докато ботушите ми затъваха в жвакащия торф, а пасящите овце се разпръсваха в паника пред мен. Край пътя имаше ограда от бодлива тел, която прескочих, разпаряйки панталона си. Докато я настигна, останах без дъх. Тя нямаше как да не ме е чула, но въпреки това не се обърна и аз се запитах дали през цялото време не е знаела, че съм горе на хълма и не ме е наблюдавала. Известно време вървяхме редом, без да разменим и дума. Накрая, щом дишането ми се възстанови, попитах:

— Е, как мина?

— Конкурсът ли?

— Да.

— Ужасно. Щом видя публиката, Артър се паникьоса. Постоянно смучеше инхалатора си и не можа да излезе на сцената. Трябваше да играем без него, но бяхме репетирали съчетанието за шестима и с петима не се получи нищо. Никога повече няма да го направя!

Въпреки надигналото се в мен облекчение, граничещо с възторг, се постарах да запазя сериозен тон.

— Много жалко.

Тя ме изгледа изпод вежди, като навярно подозираше, че ѝ се подигравам, но аз си бях придал подобаващо тъжен вид.

— Не чак толкова. И без това не ми харесваше. Танците са за глупави момичета и мекушави момчета. Записах се в групата само защото майка ми настоя.

Отново потънахме в мълчание. Пред нас в ниското вече се виждаха светлините на фермата Милънейс. Щеше да се наложи да се прибирам по тъмно, но имах в чантата си фенерче. Майка ми винаги ме караше да го нося през зимата — дните бяха толкова къси, че не се знаеше кога ще ти потрябва. Пред портата спряхме и тя заговори първа:

— Защо спря да ме изпращаш след училище?

— Реших, че предпочиташ компанията на Артър.

Маршели ме погледна и при вида на сините ѝ очи, пронизващи мрака, изпитах странна слабост в нозете.

— Артър е досадник. Влачи се след мен навсякъде. Дори се записа в групата по танци, за да сме заедно. — Не знаех какво да отвърна и тя продължи: — Той не ме интересува. Аз харесвам теб, Фин. — И като лепна върху бузата ми бърза лека целувка, тя се обърна и побягна по пътеката към къщата.

Стоях в тъмното, усещайки мястото, където устните ѝ ме бяха докоснали. Тяхната топлина и мекота се задържаха дълго време, преди най-сетне да докосна лице с върховете на пръстите си и да разваля магията. Тогава се обърнах и поех към пътя Крос — Скигерста с гърди, изпълнени с гордост и щастие. Вкъщи положително щяха да ми се карат, но в момента това изобщо не ме интересуваше.

Щом чу Артър да прекрачва прага, Маршели се извърна от мивката. В очите ѝ напираше гняв, а от устните ѝ бяха готови да се откъснат думи на укор, преди да осъзнае, че съпругът ѝ има придружител. Фин още не бе влязъл в осветеното антре, тъй че тя не знаеше кой е — просто сянка на стълбите пред къщата.

— Съжалявам, че закъснях. Срещнах в града един стар приятел, който ме докара. Реших, че може да искаш да го видиш.

Щом Фин пристъпи в ярката светлина на кухнята, върху лицето на Маршели се изписа шок, който бързо се примеси със смущение. Тя избърса зачервените си от миенето на чинии ръце в престилката, сетне с неволен жест приглади падналия над очите ѝ кичур коса. Видът ѝ бе на млада жена, още недостигнала средната възраст, която е спряла да се грижи за себе си. А също и да се интересува какво мислят другите за нея. До момента.