Питър Мей - Черната къща

— Etvoila 6 6 Ето, готово (фр.). — Б.пр. — облегна се назад Фин, доволен от себе си.

— Стига, бе! — възкликна Фионлах, неспособен да сдържи радостта си. — Човече, това е страхотно! — Очите му блестяха от възторг.

— Заповядай — отстъпи му стола Фин. — Машината върви като слънце, наслаждавай ѝ се. Ако има някакъв проблем, само ми кажи.

— Много благодаря. — Младежът веднага се шмугна зад бюрото, нетърпелив да изследва възможностите, които бе смятал за изгубени, и стрелката на мишката полетя по екрана, отваряйки прозорци и падащи менюта.

Фин се обърна и видя Артър, все така облегнат на касата на вратата. От критиката срещу Еминем досега не бе обелил и дума.

— Добър трик — промълви тихо. — Не бих могъл да го направя, дори и задника да си съдера.

— Е, все ми е влязло нещо в главата от дистанционното обучение — рече Фин и се прокашля неловко. — Мисля, че си оставих уискито долу.

Но Артър не помръдна, забил очи в собствената си чаша, в която се плискаше около половин пръст кехлибарена течност.

— Винаги си бил по-умният, нали, Фин? Дори баща ми го знаеше, затова ти отделяше повече време, отколкото на мен.

— И двамата прекарвахме много време в онази стая долу — отвърна Фин. — Наистина съм задължен на баща ти. Невероятно щедро бе от негова страна да ни посвещава така свободните си часове.

Артър наклони глава и го изгледа продължително. Какво ли търсеше, запита се Фин, смутен от тежкия му взор.

— Е, при теб поне даде резултат — каза онзи накрая. — Успя да се махнеш от острова, да влезеш в университет. Докато аз не стигнах по-далеч от забутаната работа във фабриката.

Помежду им надвисна тишина, нарушавана единствено от тракането на клавиатурата на Фионлах. Младежът дори не забелязваше присъствието им, изцяло потопен в своя компютърен свят. В този момент Маршели викна от кухнята, че вечерята е готова, и прекъсна размислите на Артър.

— Хайде, ела да ти долеем чашата и да сложим нещо в стомасите.

На долната площадка до ушите им долетя треперлив старчески глас, идващ от дъното на коридора.

— Артър… Артър, ти ли си?

Фин видя как приятелят му стисна очи, а мускулите на челюстите му заиграха.

— Ей сега идвам, мамо. — Сетне се обърна и тръгна към стаята ѝ, мърморейки тихо: — Винаги ме усеща, като се прибера, проклетницата.

Фин мина през всекидневната да си вземе чашата и влезе в кухнята. Маршели седеше край сгъваема маса, спусната от стената. Около нея бяха наредени три стола, а върху плота имаше чинии с димящ пай.

— Артър при майка си ли отиде?

Фин кимна и забеляза, че е сложила лек грим на очите си, както и малко червило върху устните. Косите ѝ също бяха пуснати и сресани. Разликата бе осезаема, но въпреки това реши да не ѝ прави комплимент.

— Е, как я карате? — попита, сядайки на един от столовете.

— Както виждаш — рече тя с уморена усмивка и улови вилицата си. — Не се притеснявай да чакаш Артър, той сигурно ще се забави. — Ами ти?

Фин сложи в уста парче от пая.

— Можеше да е и по-зле.

— А някога щяхме да променяме света — поклати тъжно глава тя.

— Светът е като времето, Маршели. Нямаш власт над него. Нито можеш да го моделираш. Той моделира теб.

— Философ, както винаги. — Тя неочаквано протегна ръка и леко прокара пръсти по бузата му. — И все така красив.

Фин неволно се изчерви и се засмя, за да скрие смущението си.

— Не трябваше ли аз да го кажа на теб?

— Е, ти никога не си бил добър лъжец. Помня, че още щом те зърнах в първия учебен ден, реших, че не съм виждала по-голям красавец от теб. Затова и исках да седя до теб. Нямаш представа колко ревнуваха другите момичета.

Той наистина нямаше представа. Дори не бе забелязвал друга освен Маршели.

— Ако само знаех какво магаре си, щях да спестя и на двама ни доста главоболия. — Тя се усмихна и в ъгълчетата на устата ѝ се образуваха същите трапчинки, които той помнеше така добре. Същото игриво пламъче в очите.

— Да знаеш, че изобщо не си се променила.

— О, напротив. Промених се в повече отношения, отколкото можеш да си представиш. — За известно време тя сякаш съсредоточи вниманието си върху храната, но сетне добави: — Често си мислех за теб през годините. За нас. Какви бяхме като деца.

— Аз също. — Фин наклони глава и по устните му заигра усмивка. — Още пазя онази бележка, която ми изпрати. Преди танцовата забава по случай завършване на началното училище. Беше я подписала „Момичето от фермата“.

— О, боже! — Тя се плесна с ръка по челото при изникването на спомена, заровен някъде дълбоко в паметта ѝ. — Нима не си я изхвърлил?